Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Доста време ще му трябва — съгласи се Харпър. И веднага добави: — Приключихме ли тук, инспекторе?

Тя му хвърли предупредителен поглед, но лицето му бе безизразно като маска.

— Приключихме, детектив — отвърна тя. — Да вървим.

Още докато произнасяше последните думи, тръгна към вратата, но после се поколеба. Подсъзнанието й бе забелязало нещо, което още не си беше проправило път до рационалната й мисъл и сега се бореше за вниманието й. Кенеди знаеше, че не бива да пренебрегва този повик. Замръзна на място и се огледа още веднъж.

Замалко да проумее какво я гложди, но Елис започна шумно да подрънква ключовете и скъса тънката нишка, с която тя се опитваше да измъкне предчувствието си на светло. Изгледа го зверски и той леко потръпна.

— Имам да върша и други неща… — каза Елис, но много неубедително.

Кенеди изсумтя.

— Благодаря ви за помощта, господин Елис — отвърна тя. — По-късно може да се наложи да ви зададем още въпроси, но днес повече няма да ви губим времето.

Качиха се в колата и поеха обратно към участъка. Кенеди премисляше малкото, което вече знаеха за този забатачен случай. Трябваше да говори със сестрата на мъртвия. Това беше приоритет номер едно. Може би Барлоу наистина е имал враг от полето на палеографията. Нищо чудно да е забременил някоя студентка. Или пък да е имал по-малък брат, когото е потискал по някакъв начин, предизвиквайки болезнена злоба. Беше десет пъти по-вероятно да откриеш убиец, ако някой направо ти даде името му, отколкото да се катериш по стълба от улики. А и те още нямаха такава стълба. Дори едно стъпало от нея.

Напротив, имаха. Преследвачът, човекът, от когото Барлоу се бе оплакал, че го наблюдава. Ето още една посока, в която да тръгнат. Харпър щеше да я намрази, защото възнамеряваше сама да говори със сестрата, значи черната работа по новата нишка щеше да падне върху него.

И тя му постави задачата още в колата, но започна отзад напред.

— Когато Барлоу се е оплакал, че е следен — каза тя, докато препрочиташе записките в папката, — е бил на някаква научна конференция.

— Лондонският исторически форум.

Докато бяха в колежа, Харпър бе прелистил страниците на делото и очевидно не си беше губил времето.

— Да. Казал е, че някакъв човек висял във фоайето, а после го видял пак на паркинга.

— Чудя се дали някой друг го е видял. Барлоу не е дал много подробно описание, но може да успеем да запълним празнините. Възможно е някой дори да познава този човек. Все пак там е имало десетки хора. Вероятно дори стотици. Организаторите сигурно имат списък и координати. Телефонни номера. Електронни адреси.

Харпър я погледна тревожно.

— Ще си поделим обажданията, нали?

— Разбира се. Но първо ще се срещна със сестрата на Барлоу. Ти ще трябва да се справяш сам, докато ме няма.

Харпър не изглеждаше никак доволен, но кимна.

— Добре — каза той. — Какво друго?

Кенеди беше леко впечатлена. Правилно бе разчел изражението й и беше прозрял, че има и още.

— Ще те тормозят много, задето работиш с мен — каза тя. — Сега така стоят нещата.

— Е, и?

— Можеш лесно да се измъкнеш. Отиди при Самърхил и му кажи, че имаме личностна несъвместимост.

Настъпи мълчание.

— А имаме ли? — попита Харпър.

— Дори не те познавам, Харпър. Просто ти правя услуга. Може би и на себе си, защото ако си на страната на онези маймуни, по-добре да се отдалеча от теб, отколкото да те държа близо до себе си. А и ти би предпочел да стане така, защото номерата, които правят на мен, като нищо ще се прехвърлят и на теб.

Харпър забарабани лениво по волана с палеца си. Първо издуха въздуха от едната си буза, а после и от другата.

— Това е първият ми случай като детектив — каза той.

— Е, и?

— И само след два часа ти вече се опитваш да ме изриташ от него.

— Просто ти давам възможност да се спасиш.

Харпър завъртя ключа и моторът на разнебитената „Астра“ заръмжа енергично като стара котка, която се правеше на тигър.

— Ще я имам предвид — отвърна той.

Точно както беше планирал, Тилмън отиде с колата под наем до покрайнините на Ерзурум и я заряза, след като я прикри с няколко клона от дърветата и наръчи шума от храстите. Беше я взел под чуждо име, но същото като във фалшивия паспорт, който бе показал на грузинската и турската граница.

Обади се по телефона от бар на булевард „Султан Мехмед“, откъдето местните власти не можеха да го проследят. Звънна в полицията в Магас, за да е сигурен, че ще научат за убийството. Завързаните телохранители със запушени усти щяха да бъдат намерени, ако това вече не беше станало. Никой нямаше да умре, с изключение на Картоев. Не беше милост, просто навик, част от подредеността и професионалното му достойнство.