Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Работеше като насън: просперираше без усилие, движеше се ловко през живота. Но пък очевидно любовта бе реална, бракът — също. Животът на Тилмън се сгъна навътре към друга действителност и намери там своя фокус, който преди му убягваше.

Щастието никога не му беше липсвало, защото вярваше, че вече го е постигнал. Сега осъзнаваше, че е грешал, и прие чудото на любовта на Ребека с тревожна почуда. Не знаеше с какво е заслужил този дар, затова на някакво ниво винаги бе очаквал да падне гръм и най-ценното да му бъде отнето.

Но вместо да стане така, започнаха да се появяват децата и чудото стана още по-сложно. Джуд. Сет. Грейс. Библейски имена. Тилмън никога не бе чел Библията, но знаеше, че в нея се разказва за някаква градина, в която се появил дяволът и настанали проблеми. Все едно живееше там. От шест години се чувстваше точно така. Стана по-щастлив и отчасти защото се научи да фокусира способностите и ума си. Основа собствена фирма, започна да продава системи за централно отопление и всичко вървеше доста добре — дотолкова, че нае склад и малък офис, залепен за него, взе си и секретарка. Работеше по шест дена в седмицата, но никога не оставаше след шест вечерта, освен ако нямаше спешен случай. Винаги искаше да се прибере и да помогне на Ребека да сложи децата да спят, макар тя да не му позволяваше да им чете приказки. Това бе единственото в нея, което не проумяваше. Изпитваше ужас от приказки, никога не четеше художествена литература и веднага го отрязваше, щом чуеше от устата му: „Имало едно време…“.

Трябваше да признае, че тя беше загадка. На него му бяха достатъчни десетина изречения, за да й обясни всичко за себе си, нямаше нужда да прави сложни схеми и рисунки. Но тя бе потайна за миналото си и още повече — за семейството си. Споменаваше само, че били много близки един с друг и много вглъбени. „Бяхме всичко един за друг.“ След това млъкваше и Тилмън подозираше, че се е случила някаква трагедия, за която се боеше да я притиска да му разкаже.

Дали не се беше оженил за измислен образ? За фасада? Толкова малко знаеше за нея. Но дори да не знаеш нищо за гравитацията, пак си оставаш залепен за земята. А той бе залепен за Ребека и децата точно толкова силно. Плахият и неспокоен Джуд, буйният и грубоват Сет, дивата и любвеобилна Грейс. А от Ребека епитетите отскачаха, защото нямаше достойни да я опишат. Ако тя поискаше, щеше да му разкаже повече за себе си, но гравитацията й така или иначе продължаваше да му действа.

В една септемврийска вечер, когато лятото внезапно катастрофира и дърветата се обагриха в яркочервено и жълто, Тилмън се прибра у дома към шест вечерта, нито минута по-късно от обичайното време, и намери къщата празна. Напълно пуста. Джуд беше на пет години и току-що бе тръгнал на училище, затова отначало Лио си помисли, че е объркал дните и е пропуснал родителската среща. Изпълнен с угризения, провери календара си. Нищо.

След това погледна в спалните и разкаянието му се превърна в смразяващ ужас. Крилото на Ребека в гардероба беше изпразнено. От банята бе изчезнала цялата козметика и само неговата четка за зъби стоеше самотна в лилавата чаша с изображението на динозавъра Барни. Стаите на децата бяха дори по-оголени: дрехи, играчки, чаршафи, юргани, плакати, фризове и закачени за стената рисунки — всичко беше изчезнало.

Почти всичко. Една от играчките на Грейс — еднорогът господин Снежко, който миришеше на ванилова есенция — беше паднал зад леглото забравен. Намери и бележка с почерка на Ребека, на която имаше три думи.

Не ни търси.

Дори не се беше подписала.

Тилмън се почувства като човек, загубил ръката си в трудова злополука, който трябва да остане в съзнание, докато изрови някакъв шнур, за да направи турникет на ужасната си рана. Обади се в полицията, но оттам му казаха, че не му остава нищо друго, освен да чака. Когато някой излезе от дома си, не го обявяват за изчезнал. Трябва да мине известно време, за да му присъдят този статус. Посъветваха го да се обади на приятелите и роднините на жена си и да види дали не е при някого от тях. Ако децата не се появят на училище на другия ден, да им звънне пак. Но дотогава било по-вероятно семейството да е някъде наблизо и на сигурно място, отколкото да е отвлечено целокупно, особено пък след като имало бележка.

Тилмън не познаваше нито един приятел на Ребека и нямаше представа къде живеят роднините й и дали са още живи. Така че тази възможност отпадаше. Оставаше му само да скита по улиците до среднощ с беглата надежда, че може някъде да я срещне случайно. Тръгна, макар да знаеше, че е безсмислено. Ребека и децата сигурно вече бяха надалеч. Целта на бележката беше да го спре да не ги последва или да го убеди — сякаш това беше възможно — че са си тръгнали по собствено желание.