Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Тилмън щракна капачето на телефона си и прибра апарата. Кимна към бармана, който пристигна с още един скоч и вода. Някой бе положил огромни усилия да го изолира. Който и да беше, бе постигнал чудеса за много кратко време. Вдигна скоча в безмълвна наздравица за невидимия си враг.

„Първата ти грешка, господин Бранд, беше да ме оставиш да науча името ти — помисли си той. — И ето ни сега, само тринайсет години по-късно, а ти отново сбърка. Показа ми, че съм на вярната следа.“

Тилмън беше никой. Той пръв си го призна. Още повече, защото беше остарял и се бе отдалечил много от онова време в живота си, когато всичко изведнъж дойде на фокус и за съвсем кратко имаше някакъв смисъл.

Точно в тази загадка се беше вкопчил в онези дни. Това, което го бе направило толкова силен, което му бе дало и още му даваше цел и посока, беше толкова далеч, че само нощните спомени и дневните замечтавания го поддържаха живо. Толкова много време бе минало, толкова кръв изтече и толкова още щеше със сигурност да изтече. Алтернативата беше да спре да търси. А спреше ли да търси, щеше наистина да е никой. Едно нищо, тръгнало за никъде. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че никога повече няма да види Ребека и децата. Или както той си казваше наум — никога няма да се завърне у дома. Трябваше да признае, че светът е празен.

Когато бе по-млад, беше по-различно. Тогава да си никой бе лесно. Беше роден в Престън, Ланкашър. Живя там, докато навърши шестнайсет години. Израсна като човек, който се носи по течението, и имаше всички умения да го прави. Беше прекалено мързелив, за да бъде опасен или ефективен. Блуждаеше насам-натам, за нищо не му пукаше.

В училище се справяше добре почти по всички предмети — както с науките, така и със спорта и практическите занятия. Но не проявяваше постоянство в нищо, за да се превърне от просто добър в отличник. Постигаше всичко без усилия и това му беше достатъчно. На шестнайсет години напусна гимназия въпреки сериозната съпротива на учителите. Намери си работа в автомобилен сервиз и парите му стигаха, за да задоволява пороците си — пиене, жени, понякога хазарт — в които също не проявяваше кой знае каква страст.

Постепенно, а може би и неизбежно, излезе от обичайната си орбита. Стана част от преселението на своето поколение от Северна към Южна Англия, където се случваха повече неща. Дори това не беше точно негово решение. Огромният упадък в промишлеността, минното дело и морската търговия, които бяха поддържали благосъстоянието на Севера, в десетилетията след Втората световна война предизвика вакуум, който мощно засмука хора с много по-силно чувство за посока от Тилмън.

В Лондон се занимаваше с много неща, но в нито едно от тях не прояви амбиция. Беше човек със способности, скрити дори и от самия него. Автомонтьор, мазач, строител, охранител, дърводелец — все професии, които изискват умения, и Тилмън с лекота ги усвояваше. Но не можеше да се задържи никъде достатъчно дълго, за да разбере какво се крие под баналностите.

Сега, като обръщаше поглед назад, сигурно му ставаше ясно, че такъв човек като него можеше да намери центъра на тежестта си само с помощта на жена, след като не успяваше да го открие никъде другаде. Когато срещна Ребека Кели — на закрито парти след работно време, организирано от един от някогашните му шефове в кръчма в Източен Лондон — беше на двайсет и четири години, а тя бе с година по-млада от него. Изглеждаше не на място на фона на тъмнорозовите фигурални тапети, но беше толкова необикновена, че сигурно никъде нямаше да изглежда на мястото си.

Не носеше грим, а и нямаше нужда. В кафявите й очи се бяха събрали всички цветове на спектъра, бледата й кожа правеше устните й по-червени и контрастът бе по-въздействащ от което и да е червило. Косата й бе като описаната в Песен на песните, която Тилмън помнеше от часовете по религия: „къдрите — вълнисти, черни като врана“. Стоеше неподвижна като балерина, очакваща началото на увертюрата.

Тилмън никога не беше виждал такава съвършена красота и не бе изпитвал толкова силна страст. Не бе срещал и девственица, затова първата им нощ се оказа неочаквано травматична и за двамата. Ребека плака, седнала сред окървавените чаршафи и заровила глава в скръстените си ръце, а той се почувства ужасен, че я е наранил по някакъв страшен и необратим начин. След това тя го прегърна, целуна го чувствено и двамата отново се опитаха да го направят както трябва.

Три седмици по-късно вече бяха сгодени, ожениха се след месец в общината в Енфийлд. На всички снимки от събитието се виждаше как Тилмън закрилнически прегръща жена си през кръста и се усмихва малко тържествено като човек, който носи нещо ценно и чупливо.