Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Картоев се изсмя невярващо, но смехът му прозвуча по-скоро като стон!

— Кучи син! — изръмжа той.

— Къде отиде Бранд този път? — попита веднага рязко Тилмън. — След като си тръгна от теб?

— Англия — каза Картоев. — Замина за Лондон.

Тилмън извади револвера си от колана, махна предпазителя и застреля Картоев право в лявото слепоочие. Дюшекът приглуши звука, но Тилмън изобщо не се притесняваше, че някой ще го чуе. Прозорците на къщата имаха по три стъкла, а стените бяха дебели.

Събра си нещата бързо и методично: часовника, оръжието, ксерокопирания лист и останалите пари от сейфа. Вече бе изтрил отпечатъците от стаята, но го направи още веднъж. След това кимна прощално към мъртвеца на леглото, слезе на долния етаж и напусна къщата.

Лондон. Напомни му за мъртвилото в ума и душата му. Дълго време бе стоял далеч от този град, и то неслучайно. Но може би в крайна сметка Бог все пак съществуваше, а Провидението имаше симетрична форма.

Приличаше на кръг.

Кабинетът на Стюарт Барлоу вече беше претърсен от местната полиция, но в доклада не бе отбелязано да са намерени улики и нищо не бе иззето. Претърсването щеше да се окаже сериозно предизвикателство: всяка повърхност бе затрупана с книги и бумаги. Тоновете папки и разпечатки върху бюрото се бяха разлели като море по пода от двете страни и скриваха голяма част от мокета в лайнян цвят. Снимки на елински статуи и египетски кариатиди, набръчкани в остъклените си рамки от години излагане на английското лошо време и английското парно отопление, се взираха в бъркотията със строги и неумолими лица.

Малкото разхвърляно помещение предизвикваше клаустрофобия и неуловима тъга. Кенеди се почуди дали Барлоу би се засрамил, че личният му хаос е подложен на такъв внимателен преглед от непознати, или пък купищата бележници и разпечатки бяха някакъв професионален медал, с който се гордееше.

— Господин Барлоу е бил във факултета по история — отбеляза тя и се обърна към административния директор. Елис се беше върнал, както им бе обещал, за да ги пусне в кабинета, а сега стоеше с ключ в ръка, сякаш очакваше детективите всеки миг да признаят поражението си, след като вече бяха видели непроходимата кочина с вещите на мъртвеца. — Какво значи това? Имал ли е пълен преподавателски хорариум?

— Осемдесет процента натоварване — каза Елис без ни секунда колебание. — Плюс пет допълнителни часа за административните му задължения.

— Какви бяха те?

— Беше вторият човек в катедрата. И ръководеше програмата „Бъдеще“ за надарени студенти.

— Беше ли добър в работата си? — попита Кенеди, без да се церемони.

Елис премигна.

— Много добър. Всичките ни служители са добри, но… Да. Стюарт изпитваше истинска страст към предмета си. Беше му едновременно хоби и професия. Появяваше се по телевизията три-четири пъти в седмицата. Участваше в исторически и археологически предавания. И сайтът му беше много популярен сред студентите.

Млъкна.

— На всички много ни липсва.

Кенеди си преведе наум последното изречение: носеше пари на учебното заведение.

Харпър бе взел една книга: „Русия срещу Наполеон“ от Доминик Ливън.

— Това ли му беше специалността? — попита той.

— Не — отново бе категоричен Елис. — Беше експерт по палеография, най-ранните писмени източници. Не четеше много лекции от тази област, защото тя е само малка част от програмата, но пишеше често за това.

— Книги? — попита Кенеди.

— Статии. Но работеше и по книга. За гностичните секти.

Кенеди нямаше представа какво е гностична секта, но не задълба. Не взимаше на сериозно възможността професор Барлоу да е убит от съперник в науката.

— Знаете ли нещо за личния му живот? — попита тя. — Наясно сме, че не е бил женен, но дали е имал връзка?

Административният директор изглеждаше изненадан от този въпрос, сякаш безбрачието беше задължителен страничен ефект на академичния живот.

— Не мисля — отвърна той. — Възможно е, очевидно, но не е споменавал пред никого. И на светските сбирки на катедрата не го придружаваше никой.

Можеха да изключат накърнени съпрузи и ревниви бивши любовници. Ставаше все по-трудно да назоват заподозрени, но пък и Кенеди не бе тръгнала с голяма кошница. От опит знаеше, че повечето случаи се разрешаваха с улики, намерени в първите няколко часа след престъплението. Не можеш да възобновиш разследване след три седмици бездействие и да очакваш да го приключиш с един впечатляващ замах.