Адам Блейк - Измамата Мъртво море

При тази дума очите й светнаха, което го изненада. Но за младите всичко ново беше вълнуващо, просто защото бе ново. Пък и тя беше художничка. Където и да се преместеше Гинат Дания, светлината щеше да е различна и щеше да има нови пейзажи за рисуване. За Табе мапканах сигурно звучеше като прераждане.

— Когато дойдох в сиропиталището — каза й той, — исках да те видя. Теб и двамата ти братя. Интересувах се дали сте щастливи там. Познавах майка ти.

Лицето на момичето веднага помръкна.

— Майка ми… — започна тя внимателно и остави изречението недовършено. В гласа й имаше горчивина и Куутма се намръщи.

— Знаеш, че тя също бе изпратена като мен — каза той.

Погледът на Табе стана напрегнат и непроницаем.

— Не като теб — отговори тя. — Работата на Келим е точно толкова важна, колкото и на Елохим. Даже повече. И двете работехме за оцеляването на хората. Но нашата работа е славна, а тяхната — грозна и разрушителна. Ние сме удостоени, а те са низвергнати.

Табе сви рамене, но не продължи.

— Искам да мислиш с добро за нея — каза Куутма. — За майка си. Искам да си щедра към нея и паметта й. Не забравяй какво означава саможертвата й за теб, а и за всички нас.

Табе сведе очи към черните си пръсти. Той видя, че тя нямаше търпение да го изпрати, за да може да се върне към работата си.

— Познавам и баща ти — каза й.

Тя рязко вдигна глава и очите й се впиха в неговите. Бяха пълни с изненада, приличаха на две черни рани върху безупречно бялото й лице. Но за Елохим всичко изглеждаше като рана. Куутма бе правил любов само няколко пъти в живота си, като всеки път си мислеше, че женският полов орган е като полузараснал белег.

Изчака, даваше възможност на момичето да отговори. То обаче само се взираше в него.

— Не ме попита какъв е баща ти — каза той най-накрая.

— Не — категорична бе Табе. — С какво ще ми помогне тази информация?

— Той е… смел мъж. Воин като мен. Но е воин, който се бие против нас. Наш враг.

Табе помисли над това.

— Значи трябва да го убиеш, нали? — попита тя.

Куутма неохотно се усмихна.

— Затова дойдох днес при теб — призна си той, въпреки че когато влезе в стаята, нямаше намерение да й го казва. — Мисля да убия баща ти и може това да е последното нещо, което ще направя като Куутма. Аз трябва…

Поколеба се и подбра внимателно думите си.

— Виждам пътеката, която ще ме отведе при него. И когато това стане, със сигурност ще трябва да го убия. Имам ли благословията ти да го направя?

Тъмните очи на Табе не трепнаха.

— О, да! — каза тя. — Разбира се. Ха ана машадр , Куутма. Ти правиш всичко в наше име. Разбира се, че имаш благословията ми. Той ми е просто баща по плът, не по дух. Но ако е смел, както ти казваш, надявам се да не те нарани. Надявам се да умре бързо, без да ти нанесе нито един удар.

От лицето й струеше невинност и сериозност. Куутма се почувства респектиран от простотата й — той, който навън ставаше сложен и лукав като змия. Но змиите бяха свети, разбира се — най-светите от всичко.

Коленичи пред нея.

— Тоувейхон , дъще, бъди благословена — промълви той на арамейски с натежал от емоции глас, който не се наемаше да анализира.

— Тоувейхон , Танану — отвърна тя, изнервена от неприличната му близост.

Той усети, че е нарушил пространството й и вероятно е съсипал картината, която рисуваше. Измърмори някакво извинение и си тръгна.

Табе крачи из стаята известно време, след като той излезе. Стискаше силно ръцете си и оставяше по тях черни отпечатъци. Но бе свикнала да преобразува силните си емоции в нещо по-преходно. Скоро хвана пак пастела и се върна към опитите си да запечата наедрялата бременна форма на буреносния облак.

Тилмън не бързаше. Планът, който беше измислил, изглеждаше разумен, но в него имаше доста движение и той трябваше да изхожда от условието, че се намира на вражеска територия. Измъкването на Кенеди от болницата само по себе си нямаше да е трудно, но аризонската полиция щеше да се мобилизира за нула време след това. Докато това стане, Тилмън трябваше да се погрижи тя да изчезне бързо и без следа. Иначе цялата операция щеше да бъде обречена.

Паркира на една пресечка от болницата и отиде пеша до нея, където направи подробно разузнаване, въпреки че се движеше с пъргава крачка, за да не прави впечатление. Предварително се бе сдобил с план на сградата, но плановете бяха безполезни, ако не можеш да ги свържеш с реалността. Процесът започваше с визуализация на зданието в три измерения с входове и изходи, така както бяха отбелязани на схемата, която бе запаметил в главата си.