Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Кой е? — попита тя. Ехото на думите й отекна в известно забавяне във времето. Вероятно връзката беше лоша или подслушваха телефона, но бяха поставили бръмбара набързо и качеството беше лошо.

— Лио е.

Дълга пауза.

— Тилмън.

Пак мълчание.

— Слава богу.

— Е, убийство? Предумишлено при това? Сякаш вече не те познавам, момиче.

— Помниш ли „Гълъбарника“?

— Разбира се.

— Помниш, че чухме една жена да пищи?

— Май да.

— Тя е извършила предумишленото убийство. Местният шериф ще го потвърди, но е дълбоко упоен засега. Куршумът мина през торса му. Може и да не се събуди. Ако оживее, ще имам алиби. Имаше една жена, която можеше да ме защити, но тя е мъртва.

— Изглежда си доста прецакана.

— Нали?

— Слушай, мама почина. Знам, че няма да си много изненадана, като знаеш колко дълго боледува. Но всички искахме и ти да си там.

— Всички?

Звучеше предпазливо. Той се почуди дали се е досетила, че линията се подслушва. Налагаше се да приеме, че е схванала. Нямаше време за лиготии.

— Аз. Фреди. Джейк. Малката Уенди с кривогледото око. Липсваше ни, Хедър.

— И вие ми липсвахте.

— Просто си мила — каза Тилмън. — Не е тайна за никого, че с теб напоследък се отдалечихме. Но искам да знаеш, че това ще се промени.

— Все така казваш.

— Но този път наистина го мисля, Хедър. Ще се видим съвсем скоро. Обещавам.

— Добре, както кажеш.

— Готова ли си, как мислиш? Да ме видиш отново?

— Когато кажеш, Тилмън. Само назови ден и час. Или ме изненадай.

— Май ще те изненадам. Имаш ли много посетители, Хедър?

— Не, не са много. Само двама едри полицаи на вратата ми правят компания и още двама в коридора до асансьорите.

— Внимават да не се изгубиш.

— Очевидно. Но ако стане, ще ме намерят по гривната с джипиес на глезена ми.

— Ясно. Е, поне около теб има колеги. Можете да си говорите за работа.

— Моята нищожна работа е в Дагнъм. А те владеят всичко в Монюмънт Вали. Ще се учудиш колко малко…

Тя изчезна от линията, но се появи отново ченгето.

— Ограничавам разговора ви до пет минути — каза той на Тилмън. — Можете да се обадите пак утре.

— Вижте, звъня от другата страна на Атлантическия океан — започна Тилмън. — Имаме осем часа разлика. Поне нека…

— Утре.

И връзката прекъсна.

Тилмън затвори и потегли. Мозъкът му най-накрая започваше да се раздвижва. Какво облекчение, че можеше да мисли за нещо практично. А знаеше, че ще почувства още по-голямо облекчение, когато се заеме и физически.

Момичето на име Табе живееше само, макар да беше прекалено младо, за да му е позволено. Преди това беше живяла в сиропиталища с възпитатели. Беше изпълнително и мило дете, но както казваха възпитателите — душата й пребиваваше в тишина. Сякаш се бе затворила в свой малък свят, край който бе изградила стени. Почти не забелязваше хората покрай себе си.

Това не означаваше, че е себична. Табе беше добросърдечна, любезна и дори състрадателна в редките моменти, когато изплуваше от мислите си и общуваше с околните. Но също така беше творец: за нея светът се състоеше от цветове, нюанси и релефи. Рисуваше най-вече натюрморти, понякога и хора, но скандализира възпитателите, когато ги попита може ли да нарисува едно момче, Арам, без дрехи. И това беше краят на кариерата й в изобразяването на човешки фигури.

Сега живееше в стая на четвъртото ниво на Дар Куомет сама, но картините й можеха да се видят чак до Тетем към зората и Ва Инеину към залеза. Изглеждаше щастлива сама. Момчето Арам вече беше сгодено, но тя не му се сърдеше, защото интересът й към него беше чисто естетически.

Куутма я намери в стаята й в Дар Куомет. Тя рисуваше с черен маслен пастел върху чаршаф, закован на стената (беше рисувала и направо върху мазилката — стенописи с ягоди и касис в глинени съдове). Трябваше й малко време, за да разбере, че не е сама. Когато най-накрая забеляза присъствието на Куутма, наведе глава и прошепна:

— Ха ана машадр.

След което лицето й стана по-червено от плодовете, които беше нарисувала на стената.

Куутма й даде знак да седне.

— Ти ме познаваш като Елохим — каза й той. — Заради тена ми ли е това?

Табе потри нервно пръстите си един в друг. Бяха черни и мазни от пастела. Но срещна смело погледа на Куутма.

— Не само — каза тя. — Помня лицето ти. Ти дойде веднъж да ме посетиш в сиропиталището и аз попитах една от възпитателките кой си. Каза ми, че си Куутма. Бранд.

Куутма кимна.

— Точно този съм. Поне до мапканах .