Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Значи беше вярно. Куутма го бе разбрал още щом пристъпи през портата и усети напрежението във въздуха. Хората се приготвяха да се махнат от мястото, което наричаха свой дом, и да намерят нов някъде далеч. За последен път това било правено преди два века, и то защото също като сега Гинат Дания е бил застрашен от разкриване. Въпреки болката и срама, с който го засипаха, Куутма почувства странна радост, че всичко най-накрая се развива така, както трябва.

— Не е моя работа — промълви той и отново сведе очи.

Йедимах издиша през носа. Прозвуча като надменно изсумтяване.

— Не — съгласи се той. — Не е. Куутма, може би има живи хора, което знаят кои сме и къде сме. Те ще загинат, но в този момент смъртта им дори не е приоритет. Вече сме отвъд подобни тревоги. Първо трябва да защитим нашите хора.

Куутма се озъби, но не вдигна глава, за да не види никой изражението му.

— Те винаги са били първа моя грижа, Йедимах.

— Знаем го. И също така сме наясно, че сигурно приемаш всичко това като упрек. Но все пак това трябва да се свърши и ние трябва да се погрижим да стане. Очакваме помощта ти във всичко.

Куутма се изправи. Би трябвало да изчака да му кажат да стане, но това беше един от онези мигове, когато правилата се оттичаха между мислите и думите, между думите и делата. Той дълго и мълчаливо се взира в Йедимах, който го очакваше пръв да заговори. И тримата — Дъба, Пепелта и Семето — го чакаха да каже нещо.

— С мапканах идва и маасат , възвръщане на равновесието — каза Куутма. Това, което твърдеше, бе очевидно.

Руакх кимна, но само веднъж.

— Кога? — попита Куутма.

— След два дни — отвърна Руакх.

— Толкова скоро?

— Даже сме закъснели — каза мрачно Йедимах.

Куутма направи знака с примката, за да се изрази по-точно.

— Искам да остана — каза той. — За да изкупя провала си, позволете ми да държа везните и да се погрижа равновесието да бъде възстановено. Оставете ме да го направя, старейшини, и тогава с леко сърце ще отстъпя мястото си като Куутма.

Той задържа погледа на Йедимах. Толкова много значения бяха скрити в неизказания му въпрос — скрити, тайнствени послания. Какво ще стане, ако откажа да отстъпя мястото си? Или го направя с неохота и не се примиря? Не изрече нито една заплашителна дума, но очите му говореха ясно.

— Системата действа автоматично — каза Йедимах. — Няма нужда никой да остава тук.

— Дали машината ще се отнесе справедливо към хората? — попита Куутма със свирепа сериозност. — Може ли бутон или реле да отговарят пред Бог и да кажат: „Това е равновесието, това е свършено правилно?“. Старейшини, когато нещо е възможно, то не е задължително неизбежно. Оставете го на мен. Позволете ми да остана.

Изчака ги да кажат нещо. Те кимнаха един по един, Йедимах беше последен.

— Ти ще държиш везните, Куутма. Ти ще възстановиш равновесието.

Благодари им със сериозно изражение. Те приеха благодарността му благосклонно.

И той излезе, изпълнен с ужасна болка и с отчаяна надежда в гърдите. Все още беше Куутма: докато Гинат Дания умре и се прероди, името беше негово.

Името и още нещо.

На Тилмън му трябваше повече време да стигне до Аризона, отколкото на някого другиго. Трябваше да свърши някои неща, преди да предприеме пътуването, и нито едно от тях не можеше да бъде претупано или недогледано.

Първо, трябваше да си вземе документите от Бени Вермюленс. Осигуровка поиска космическа цена — десет, дори двайсет пъти по-висока от обичайната за такъв пакет — и настоя за предварително плащане. Това не беше проблем. Тилмън изпразни всичките си сметки и й преведе сумата. Но организацията по предаването на документите беше по-сложна.

Бени разбираше, че Тилмън не може да му даде адрес и дори не може да си вземе паспорта, кредитните карти и съответните подкрепящи ги документи от пощенска кутия. Наясно беше, че той се съмнява и доколко може да се вярва на тези документи, като се има предвид, че Осигуровка вече не беше благосклонна към него.

Бени разреши всички тези проблеми, като замина за Лондон с фалшив паспорт и се срещна с Тилмън на „Хийтроу“. Тилмън го чакаше в „Кафе Руж“ в зоната на заминаващите на Терминал 5. Поръча две двойни еспресо и седна със скръстени в скута ръце и поглед, забит в дланите си, докато обмисляше неподдаващи се на обмисляне неща. Когато столът срещу него изскърца, той вдигна глава. Бени плъзна дебелия плик по масата. Беше облечен в очевидно скъп костюм, с който изглеждаше по-неблагонадежден и по-опасен, отколкото в униформа.