Адам Блейк - Измамата Мъртво море

На малкия екран светеше нещо: нарисуван еднорог, който влачеше надпис „Имате нови съобщения“.

Изведнъж картинката се размаза пред погледа му. Тилмън бе заслепен от сълзи. Връхлетя го някаква вселенска скръб, която го срути и разглоби на парчета. Господин Снежко се беше удавил. Както и малкото момиченце, което някога така яростно стискаше Господин Снежко, докато заспива — може би си мислеше, че е нейната закрила от грижите и страховете на света. Накрая той я предаде. Целият свят я беше предал. Сега вече Тилмън се почувства напълно сигурен, че тя е мъртва. Че всички са мъртви. Ребека. Джуд. Сет. Грейс. Ако бяха на тази земя, където и да е това, все щеше да ги намери. Тринайсет години бягаше от това просто признание. А сега то пусна пипалата си през него като октопод. Когато се изправи с телефона в ръка, почувства как това просто движение раздразни октопода, той изпусна мастилената си течност в него, а тя стигна до всяка клетка на тялото му. Притисна пистолета в челото си.

Но когато очите му привикнаха към този мрак, видя стаята по друг начин. В решителния момент забеляза, че има нещо ново, нещо различно: бележка, пъхната под вратата. Отиде до нея и я вдигна.

Не беше бележка. А снимка. Ребека. Ребека на около двайсет години. Веднага я позна, макар че я беше срещнал на по-късна възраст. Седеше на маса в кафене или пред кафене, защото във фона се виждаха вървящи по широка улица хора. Светлината беше странна, все едно се задаваше буря. Ребека бе навела срамежливо глава и се усмихваше, докато се криеше от обектива, но все пак знаеше, че така или иначе ще я щракнат.

Щракването. От синхрона му се зави свят.

Сякаш чу звука от копчето на фотоапарата, което го подканяше, като отделяше един миг от безкрайния поток на времето и превръщаше преходното във вечно и застинало.

Нямаше да чуе куршума, освен ако мозък, станал на пихтия, може да остане в съзнание. Вечността го очакваше и вече губеше търпение.

Тилмън преобърна снимката. На гърба й със ситен равен почерк бяха написани шест думи.

Тя каза, че няма да спреш.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

Почти не помнеше какво се случи след това. Започна да удря нещо: стената, вратата или някаква мебел. Удари много пъти, докато ударите и виковете му започнаха да отекват от всички посоки — горе, долу и по коридора.

Не беше достатъчно. Болката в ръцете му започваше да прорязва мъглата, чернилката и вцепенението, но все още бе много далеч от него. Трябваше да се свърже отново със света, преди светът да си отиде окончателно.

Удари прозореца, взе едно парче от счупеното стъкло, достатъчно голямо, че да го хване удобно. С него се поряза по ръцете и гърдите, като внимаваше за дълбочината на раните, за да не прекъсне нерви или артерии. Това помогна.

В коридора пред стаята се чуха викове и някой дълго блъска по вратата, но накрая се отказа и си тръгна.

Тилмън вдигна парчето стъкло на височината на очите си и се взря в собствената си кръв, която капеше от острия му връх. Това беше картата, която му помогна да се намери — стана чрез кръвта, бъркотията и опасното поведение, а не в яснотата на вечната празнота.

Снимката. И телефонът. Имате нови съобщения, каза Господин Снежко. Имате нови съобщения от мъртвата си съпруга.

Намери пак телефона и натисна бутона за гласовата поща.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

Когато записът свърши, Тилмън седна притихнал на леглото и се взря в раните на ръцете си.

Съобщението на Кенеди и усмивката на Ребека се сляха в съзнанието му. Там вече нямаше мастилена чернота, а вода и масло. Водата и маслото не се смесват.

Кенеди казваше, че Майкъл Бранд е непрекъснато сменящият се символ на нещо трайно.

Думите, написани на обратната страна на снимката, казваха: Ела и ме намери.

Тилмън стана, краката му трепереха. Започва бавно и методично да върши това, което трябваше да свърши.

Намери устройството за бързо пълнене на барабана и го сложи обратно в чантата, в която носеше всичките си оръжия и амуниции. Провери дали наистина в револвера има шест патрона — толкова дълго бе отсъствал от реалността, че не можеше да бъде сигурен. Започна да си мисли, че може би има смисъл да живее, и отново стана важно пистолетът да е в пълна изправност.

Взе си душ — вонеше на мърша — и обръсна едномесечната си брада.

Излезе от стаята за първи път от много време, намери евтин ресторант и яде, докато спря да чувства глад. Това не трая дълго, защото се оказа, че огромният апетит, който усещаше, когато седна на масата, може да бъде утолен с няколко хапки. Докато се хранеше, ръката му леко трепереше. Трябваше да възстанови силите си, но това беше практически проблем, към който знаеше как да подходи.