Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Сестрата издаде едвам доловим вик на паника, отстъпи заднишком и се скри от погледа му.

— Тилмън. Радвам се да… те видя.

Кенеди не беше в добра форма. Лявата й ръка бе в гипс и привързана към тялото, което също беше в бинтове. Но беше в съзнание, а което бе още по-хубаво — можеше да се движи. Надигна се от леглото с болезнен стон и с голямо усилие, за да го посрещне. Той вече вадеше клещите от чантата.

— Гривната за следене — каза й само. — На кой крак е?

Тя му показа и Тилмън клекна, за да я пререже. Беше поставена стегнато и той едва успя да промуши половината острие, но я сряза, когато натисна дръжките.

— Отвори прозореца — каза на Кенеди. Захвърли клещите и бръкна в чантата за въжето, което разви с едно движение на китката.

На лицето на Кенеди се изписа тревога, когато го видя.

— Тилмън — каза тя притеснено, — няма начин да се провеся през проклетия прозорец. Погледни ме. Мога да ползвам само едната си ръка!

— Няма нужда да се държиш — каза и той. — Аз ще те нося.

Вече вадеше котвата, промушваше въжето през нея и проверяваше здравината на халката, закрепена за колана му.

Кенеди се отказа да губи повече време в спорове. Отвори прозореца. На него имаше пластина, която не позволяваше да се отваря повече от една педя. Кенеди се пресегна към пистолета на Тилмън, който той й подаде с известна неохота, и разби пластината с приклада му. Дотогава Тилмън вече бе промушил въжето през халката на колана си и беше закрепил здраво котвата за металното й легло. Избута леглото до прозореца, за да не се плъзне, когато тежестта и на двамата опъне въжето.

— Готова ли си? — попита я той.

Тя кимна, без да каже дума.

Тилмън й помогна да стъпи на перваза, качи се и той, хвана я с лявата си ръка през кръста, а с дясната контролираше отпускането на въжето през халката. Трябваха му няколко секунди, за да я намести добре, но се стараеше да не притиска счупената й ръка. Наведе се назад, за да пробва как се опъва въжето, и Кенеди изруга, когато се озова в празното пространство, което хич не й харесваше.

В стаята се задейства аларма. Или медицинската сестра беше извикала, или някой бе открил двамата полицаи в безсъзнание. От сега нататък трябваше да действат много бързо и Тилмън щеше да сравнява всяка секунда с перфектния план, който бе сътворил в ума си.

Оттласна се с крак от перваза и тръгна надолу по стената на болницата със серия тромави подскоци и отблъсквания. Ако беше каменен зид или дървена фасада, щеше да слезе на три пъти, но тук ставаше въпрос предимно за стъкло и имаше опасност да минат през него, а това щеше да е фатално и болничната охрана щеше да им закопчае белезниците, дори и да не се порежат до смърт.

Когато стъпиха на плоската, покрита с чакъл козирка, от прозорците над тях вече надничаха глави. До една от тях се виждаше ръка, стискаща оръжие.

— Не мърдайте! — извика глас. — На колене и ръцете зад главата!

Тилмън се прицели внимателно и пусна един изстрел. Главата бързо се прибра и никой не отвърна на огъня. Поне засега.

Той вдигна Кенеди на ръце и затича по козирката към другия край. Тя беше успяла някак си да не издаде нито звук по време на страшното спускане от четвъртия етаж, но сега нададе неволен вик. Но стъпалата на Тилмън изтракаха в металния капак на контейнера за боклук, който той бе избутал предварително до стената, а след това им трябваха още три стъпки, за да стигнат до земята — от контейнера към обикновена пластмасова кофа, пълна с биологични отпадъци, а оттам — на асфалта.

— Можеш ли да тичаш? — попита я Тилмън.

— Мога!

— Тогава да бягаме.

Първите изстрели отекнаха, докато бягаха с всички сили покрай сградата, през паркинга за линейки към този за коли. Тилмън намали скоростта и поведе Кенеди към третата редица, където ги чакаше яркочервена спортна кола „Ноубъл Ml5“. Кенеди се взря с ужас в неприлично набиващия се на очи автомобил. Зейналите му отстрани отдушници приличаха на хриле на акула.

— Господи! — каза тя. — Ще се набиваме на очи като монахиня в сексшоп! Тилмън, ще ни хванат, преди да изминем и един километър!

— Влизай! — нареди й той троснато.

Тя хвърли поглед към главния вход на болницата. Все още не се виждаха преследвачи. Може би ако успееха да излязат от паркинга преди някой да се покаже, щяха да имат шанс за успех.

Отвори предната дясна врата, качи се и се замъчи да си закопчае предпазния колан с една ръка. Погледна към седалката зад волана, изпълнена с тревожно нетърпение.