Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Той наведе глава в знак на уважение, макар че тя никога нямаше да види и да научи за този жест.

— Няма.

Настъпи мълчание.

— Каква е тази музика? — попита Мариам с по-тих глас, сякаш победата й над него я бе изтощила.

— „Ролинг Стоунс“ — отвърна й той. — Песен, която се казва „Оцвети в черно“.

— Доставя ли ти удоволствие, Танану?

Куутма се почувства засрамен.

— Не. Разбира се, че не. Отвратителна какофония. Слушам я само за да опозная враговете си. Това е Тилмън. Музиката на Тилмън. Той я слуша няколко пъти след пожара и исках да проумея какви емоции би могла да събуди.

— Стигна ли до отговора, Танану?

Куутма вече беше по-сигурен.

— Отчаяние, скъпа. Той се чувства отчаян.

Кенеди се боеше, че може да се почувства зловещо и тревожно на полет 124, но след първите пет или десет минути се успокои, че това си беше просто полет като всеки друг. Седна на мястото до прозореца, което бе поискала изрично, когато си резервираше билета. Отказа питиетата и геврека, които й предложиха, и се загледа в откриващата се надолу гледка.

Град, предградие, пустиня, пустиня, пустиня. Каменна кариера, малко градче, язовир, пак пустиня. Когато самолетът набра височина, тя все по-трудно различаваше какво има по земята. След известно време можеше да каже дали теренът е застроен само по цвета: сиви петна до по-големи петна в жълтеникаво, жълтеникавокафяво и мръснозелено.

На осем хиляди метра вече трудно се различаваше каквото и да било.

Виждаше бреговата ивица, разбира се, реките също се открояваха доста ясно. С пътищата беше по-трудно, но понякога и те се виждаха сред планините или ако пространството около тях бе разчистено. Да не би да имаше път където не трябва? Път, който на пръв поглед не обслужва нищо конкретно?

Не можеше да е това. Нещо толкова трайно можеше да се види от всеки пасажер на самолет по този маршрут. Това, което тя търсеше и от което имаше нужда, би трябвало да е временно. Еднократно явление. Трябваше да си отговори на множество въпроси, а все още беше на: „Дали е по-голямо от кутия за хляб?“.

Виждаше пътища, но не и трафика по тях. Както и построени от човешка ръка съоръжения, но само ако бяха много големи и високи. Имаше и други самолети — някъде по средата на пътя се разминаха с няколко от тях, движещи се спокойно във въздуха.

И светлини. С идването на вечерта пейзажът заприлича на дантела. Някои участъци бяха осветени, други тънеха в пълен мрак. Добре, можеше и това да е — светлина на място, на което не би трябвало да я има? Стъмни се и стана трудно да се различават контурите на пейзажа, оставаше все по-малко, по което да се ориентира. Кой да каже къде е редно да има светлина и кога тя означава нещо? Пилотът би трябвало да знае. Както и вторият пилот. Сигурно имат прибори за това, както и добра видимост. Дали Бранд не бе свалил целия самолет само за да убие екипажа?

Една светлинка долу светваше и угасваше на равни интервали. Виждаше се три секунди, след това изчезваше за пет. Беше към брега, затова тя предположи, че е фар. Възможно ли бе полет 124 да е уловил друг маяк, който е трябвало да сигнализира само за хората на Юда? Пък и те толкова обичаха кодовете. Може би си говореха един с друг в тъмнината с фенерчета или с онези огромни прожектори, които са използвали Кралските военновъздушни сили по време на бомбардировките през Втората световна война.

Във века на мобилните телефони това би било пълна глупост, нали?

Самолетът започна да се спуска над Мексико Сити. След пустинята се появиха множество светлини, гъсто наблъскани една в друга като в галактики. Тогава Кенеди се отказа да гадае по пейзажа.

Имаше да убие почти три часа до обратния полет. Бродеше из летището като мрачен призрак. Откри, че повечето магазини и кафенета вече са затворени. Накрая намери един бар, седна и си поръча голяма „Маргарита“. Когато си в Рим, поне от кумова срама трябва да се опиташ да правиш като римляните, реши тя.

В другия край на бара имаше жена, която тайно я наблюдаваше от време на време. Млада, можеше да се каже и красива, но с прекалено много грим. Не беше точно типът на Кенеди, защото тя си падаше по по-заоблени фигури, но въпреки това бе интересна, със стройно и без съмнение, доста стегнато тяло. Носеше небрежни дрехи — блуза и панталони в неопределени земни цветове, които можеше и да й стоят добре, ако имаше повече тен, но на фона на чистата й бяла кожа изглеждаха мръсни и бозави.

Кенеди нямаше никакво желание за свалки, но беше ужасно напрегната, затова за първи път от много време си помисли да прибегне към успокоителния ефект на едно бързо чукане. Като увертюра към това, фиксира жената с поглед, за да може следващия път, когато тя се обърне към нея, очите им да се срещнат.