Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Вероятно това се дължеше на наркотика. Келалитът променяше възприятията или по-точно — променяше начина, по който сигналите от външния свят стигаха до човека. Реалността приличаше на тъп филм от старите черно-бели ленти, в който всичко се движи толкова бавно, сякаш плува в гъст сироп. Умът ставаше по-бърз, движенията по-уверени. Като цяло вниманието бе повишено, но в същото време всичко, към което то се насочваше, избледняваше, ставаше нереално. Гледки, звуци, плътност, вкус ставаха едноизмерни и плоски и най-точно казано — схеми на самите себе си.

Затова звънът на телефона беше добре дошло спасение от потискащата загадка на музиката.

— Ало — каза Куутма.

— Тя си запази самолетен билет, Танану.

Беше гласът на Мариам. Звучеше напълно спокойно, без да трепне.

— За къде? — попита Куутма.

— Мексико Сити. Но не мисля, че крайната точка е важна. Ще лети по маршрут 124.

— А. Да.

Куутма се замисли. Това беше добре по ред причини. Показваше колко малко от истината е разбрала тя. И предлагаше безкрайно много възможности да се довърши започнатото в Англия. И въпреки това. Въпреки това. Тази работа беше зле свършена във всеки един етап. Да се действа сега и да се оставят още следи беше недопустимо.

Затова не нареди на Мариам да действа срещу Тилмън. Каза си, че друга причина няма. А пък след като Тилмън се върна в пансиона си в Западен Лондон, който вече бе идентифициран от екипа на Мариам, нямаше и нужда да се прави нищо. Той сам се беше оставил в ръцете на Куутма, който можеше да заповяда да бъде убит по всяко време.

Куутма реши, че при това положение ситуацията вече не е толкова спешна. Сега разузнаването беше по-ценно и полезно от директната атака. Ако убият сега Тилмън, може да задействат бомба със закъснител — информацията да достигне до други хора и да се открият нови опасности.

Но Куутма не вярваше докрай в това.

Той ходи до Лондон. Взе метрото, после автобус и стигна до мизерната дупка, в която сега живееше Тилмън. Нае съседната стая и безкрайно внимателно проби мъничка дупка в стената много близо до пода. Използва изключително остър свредел. Отне му няколко часа. През дупката промуши миниатюрна камера на тънък кабел.

Това, което видя, му донесе значително удоволствие.

— Той няма да се откаже. Един ден ще те погледне в очите, Куутма, и единият от вас ще мигне.

— Ребека, не мисля, че ще съм аз.

— Но ти не го познаваш, а аз го познавам.

— Ще ми се, драга братовчедке, никога да не се бе запознавала с него. И се радвам, че повече не се налага да го познаваш.

— Нищо не се налага да познавам вече, Куутма. Нали затова те изпратиха?

Може би трябваше още тогава да убие Тилмън. Или поне да го беше оставил както си беше и повече да не се намесва. Но не го уби и не си тръгна. Поне не веднага. Направи още нещо, което би могло да има последици.

— Какво да правя, Танану?

Въпросът на Мариам извади Куутма от унеса, в който изобщо не бе трябвало да изпада.

Прогони спомените — старите и новите — и започна да обмисля различни идеи и да преценява недостатъците им.

— Засега — каза той — не прави нищо. Остави жената да замине и да се върне. Проследи я, ако напусне летището в Мексико. В зависимост от това къде ще отиде и с кого ще се срещне, може да се наложи да действаш бързо срещу най-разнообразни мишени. Това прави задачата ни много по-лесна. Нали знаеш единственото велико правило, което следваме, Мариам?

— Не прави нищо излишно — изрецитира Мариам. — Направи всичко необходимо.

— И да добавим още: внимавай накъде са насочени действията ни.

— Разбирам, Танану.

— Но ти скърбиш, Мариам, за братовчедите си. Болката, която изпитваш… ако изобщо те познавам, бих се осмелил да кажа, че сега за теб тя е по-голяма и по-реална от всичко останало на този свят.

— Не е по-голяма и по-реална от Бог, Танану.

— Затова уточних — на този свят ти ги обичаше. Ти се би рамо до рамо с тях и сподели с тях всичко, което е богоугодно за споделяне. И ги загуби… Повярвай ми, знам колко боли.

Тя не отговори и той продължи:

— Не се срамувай, ако искаш да се прибереш у дома. Някой друг би могъл да довърши това, а ти да се възстановиш сред любимите си хора.

— Танану, прости ми.

Гласът на Мариам бе станал дрезгав.

— Ако се откажа от това заради някаква емоционална болка, някаква въображаема рана в сърцето си, как бих могла да не се срамувам? Озия и Цефас дадоха всичко от себе си, как бих могла да сравня моя дял с техния и да кажа, че е прекалено голям? Ти ме изпрати. Умолявам те, не ме отзовавай, преди да си довърша работата.