Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Мисля си разни откачени неща — каза тя почти извинително.

Гейл вдигна вежди, за да й покаже, че я разбира, и да я подкани да каже повече.

— Бранд може да се окаже отговорът на един от вашите въпроси. Смятам, че е възможно той да е свалил самолета.

Гейл я изгледа леко втрещен.

— И защо мислите така?

Кенеди му показа какво беше открила: доказателството, че Бранд се е сбил, раните по върховете на пръстите му, които може би е получил, докато се е опитвал да отвори вратата, преди самолетът да се разхерметизира. Нищо особено, като си помисли човек, но Гейл започна да кима угрижено.

— Бранд се е качил на самолета по-късно от останалите — каза той. — Точно затова току-що звънях на Федералната авиационна администрация. Купил си е билета, когато другите пасажери вече са се настанявали, стигнал е до изхода само минута преди да затворят вратите. Бързал е да стигне до Ню Йорк, в това няма съмнение.

— Или пък не е — каза Кенеди. — Може пък да е бързал да се качи точно на този самолет.

— За да го свали?

Кенеди направи уклончив жест.

— Вероятно. Да. Мисля, че е така.

— Защо?

— Самолетът е идвал от Мексико, нали?

— Мексико Сити.

— Как са влезли? Какъв е бил летателният план?

— Нямам представа, сержант. По принцип авиокомпаниите обичат да прекарват самолетите си над вода, ако има такава по пътя, затова предполагам, че е дошъл през залива и след това е минал през югозападния ъгъл на щата, преди да тръгне на запад.

— И какво има отдолу, шерифе?

— Пустиня. След това е Тусон. После пак пустиня.

Кенеди се замисли.

— Можем ли да разберем — обади се тя най-накрая — дали полет 124 е поискал промяна на летателния план в някакъв момент?

— Предполагам, че да. Доколкото помня, ФАА пази всички архиви двайсет години. Защо? Какво ви се върти в ума?

Това, което й се въртеше в ума, се струваше абсурдно дори на самата нея. Тя поклати глава, което можеше да значи или „не знам“, или „не мога да ви кажа“.

Което и от двете да беше, Гейл очевидно прие, че това ще е единственият отговор, който ще получи засега.

— Ще им се обадя от колата — каза той и хвърли прилежно чашата от кафето си в коша за боклук. — Да се махаме оттук.

По пътя обратно към Пийзън тя си спомни да го попита пак за хладилните коли.

Той помълча известно време, сякаш се чудеше как най-добре да отговори.

— Ами това се случва всяко лято — каза накрая. — Цели орди нелегални емигранти прииждат от Мексико през границата. Преди това беше проблем само в южните части на щата. Нали се сещате, около Тусон. Но там сега има много повече патрули, тъй като щатският сенат реши, че трябва да се действа по-твърдо по въпроса. И тогава койотите — трафикантите на хора — решиха да стоят далеч от големите градове и магистралите и да влязат в пустинята, преди да разтоварят клиентите си. Пресичат шосета 8 и 10, преди да завият на изток. А това си е доста навътре в пустинята. Затова всяка година, особено през лятото, мнозина не издържат пътуването.

— Господи! — Кенеди бе отвратена. — Но щом в камионите има, по колко? Десет? Дванайсет трупа? Това прави…

— Дори далеч на север събираме по двайсет-трийсет в слабите месеци. Приемаме и тези, с които не могат да смогнат на юг от нас. Стотици са, сержант. Може и хиляди да са. Хиляди на година. Труповете бързо се разлагат в пустинята, покриват се с пясък и прах. Понякога животни ги изяждат. Така ги оглозгват, че не можеш да познаеш дали са отпреди година или отпреди два века. И никой не знае точната им бройка.

Вместо пак да възкликне, Кенеди предпочете да си премълчи. Нещо изскочи на повърхността на съзнанието й. Цитат, който бе чувала в училище, но не беше запомнила чий е. „Бедно Мексико! Толкова далеч от Бога и толкова близо до Съединените щати“ 25 25 Приписва се на дългогодишния президент на Мексико — Порфирно Диас (1876–1880 и 1884–191). — Б.пр. .

— Виждала съм такива коли само… — осмели се да започне тя накрая.

— … при земетресения или нещо подобно. След бедствия. Разбира се. Е, това е нашето бедствие. Армагедон в Аризона. Само че на забавени обороти.

Трудно беше да се коментира след тези думи, затова и двамата мълчаха. Гейл се отказа да разведрява разговора и се обади на ФАА — или по-скоро накара Кони да го свърже. Диспечерката беше любопитна и предложи да ги набере от негово име и да им зададе въпросите, които го интересуваха. Гейл й благодари любезно, но каза, че ще се справи сам, след което Кони млъкна кисело в ефира, докато изпълняваше нарежданията.