Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Два дни? — повтори глуповато Кенеди.

— Да. След това ще трябва да се върна тук и да се заема с бумащината.

— Два дни от времето ви? Шерифе, това е повече, отколкото съм очаквала. Сигурен ли сте, че…?

Той махна с ръка и се усмихна широко и скромно.

— Радваме се да помогнем с каквото можем, сержант. Кажете ми сега какво ви се върти в главата.

Кенеди си събра мислите. Очакваше тук да срещне безразличие, дори откровена враждебност, а вместо това намери приятелски настроен добряк с фикс идея, който искаше да се включи в разследването й, защото не му позволяваха да си направи собствено. Това беше такъв харизан кон, че тя едва се удържаше да не му отвори устата и да не му огледа по-хубаво зъбите.

— Това, което се надявах да направя — започна тя, — е да си сверя информацията с вашите хора и да видя дали не е изскочило нещо в разследването ви, което да хвърли светлина върху живота на Бранд и евентуалните му съучастници. Като например дали не са намерени някакви негови дрехи или вещи и дали още са на разположение за оглед от мен или мои колеги. Както и някакви данни за трупа, адрес, който е оставил на авиокомпанията, когато е купувал билета. Ето такива неща.

Гейл кимаше, докато я слушаше да изрежда намеренията си.

— Не виждам как това би могло да представлява проблем. Веднага мога да ви кажа, че нямаме много информация, но имаше аутопсия и разполагаме със снимки и доклад от нея. Дрехите и вещите са заведени като улики — както тези, които сме успели да свържем с конкретно тяло, така и тези, които сме се отказали да идентифицираме. Повечето са на север оттук, в склад, който наемаме година за година от Дядо Коледа.

— От Дядо Коледа?

Трябваше да внимава това повтаряне на чуждите думи да не й се превърне в навик.

— От общината на Дядо Коледа — уточни Гейл. — Извинявайте, сержант, но това тук дори не предизвиква усмивка. Дядо Коледа е градче на около петнайсет километра от Пийзън, близо до границата на окръга. Напоследък се е превърнал в призрачен град. Имат много имоти за даване под наем, а ние имаме проблем с недостига на място, така че ги ползваме за склад. Така, какво друго?

— Зависи какво ще намеря. Ако открия нещо, може би ще се съгласите да ме представлявате. Нали разбирате, да пращате молби за информация до други американски институции. Знам, че искам много, и ако предпочитате, мога да мина и през Интерпол. Просто тук нямам никакви правомощия, а ще е най-добре, ако хвана някаква нишка и я следвам. Извадим ли късмет, може да се натъкнем на нещо съществено.

— Ще трябва да решаваме за всеки отделен случай — каза й Гейл. — Вероятно ще успеем да ви услужим с полицай асистент и компютър, ако се наложи.

— Много мило, шериф Гейл. Благодаря.

— За мен е удоволствие. А сега да ви откарам ли до хотела? Май доста ви уморих и може би искате да си починете след полета.

Кенеди протестира малко от куртоазия, но накрая се предаде. Шериф Гейл стана и тя го последва. Докато двамата минаваха покрай приемната, той си броеше задачите на пръстите.

— Така. Докладите от аутопсията. Вещите на жертвите. Документи. Това стига ли засега?

— Напълно, шерифе.

— Ще свършим всичко утре сутринта. Кони, отивам да закарам сержант Кенеди до хотела й. Ще се върна след половин час.

Булдогът изгледа първо Кенеди, после него.

— Добре — отговори след дълга пауза. — Какво да кажа на Айлин Могс, ако се обади?

Въпросът беше зададен с лукава интонация, сякаш целеше да извади от равновесие шерифа, да го накара да се обърка. Ако това беше целта, то тя не бе постигната. Гейл просто сви рамене.

— Кажи й, че ще й звънна — отвърна той. — Пък и без това ще се видим с нея по-късно. Хайде, сержант.

Кенеди отново започна да протестира от куртоазия:

— Мога да си взема такси…

— Не, не. Искаме да се приберете у дома с добри спомени от Аризона.

Тя се усмихна и кимна, докато той я извеждаше през вратата. Но си помисли, че едва ли спомените й ще са толкова хубави.

В хотела се приготви за сън, като си отвори бира „Дос Екис“ от минибара и я изпи, докато се киснеше във ваната. Странно, но това я накара да се почувства нервна и неспокойна, вместо да я избута през ръба на изтощението към съня.

Оставаха още много светли часове от деня, а тя не познаваше никого в този град и не знаеше къде да отиде. Дори безплатните списания на нощното й шкафче, в които имаше заглавия като „Какво ново в Пийзън?“, общо взето, свиваха рамене и вадеха все един и същ отговор: няма къде. Беше пропуснала панаира на цветята, а следващото събитие бяха Дните на Хардивил в Булхед, но те бяха чак през октомври и изглежда празничното в тях се изразяваше основно в парад на грозни мъже в женски дрехи. А и тя смяташе отдавна да си е заминала дотогава.