Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Благодаря, шерифе — отвърна Кенеди. — Слушайте, току-що пристигнах и съм по-скоро мъртва, отколкото жива. Май ще трябва да поспя малко, но ако утре имате време, ще се радвам да си поговорим за този случай и може да ми покажете какво сте събрали…

— Утре? — задъвка думата Гейл, все едно беше трудно поддаващ се на храносмилане хрущял. — Ами да, можем да поговорим утре. Но точно сега имам време, а и знам, че разполагате само с пет дни. Ако наистина сте много уморена, тогава си починете и да се видим утре сутринта. Но ако смятате, че можете да издържите още час, тогава да прегледаме поне основните факти: какво искате да научите, докато сте тук, и как ние можем да ви помогнем.

— Разбира се — усмихна се Кенеди и кимна. Зависеше изцяло от добрата воля на този човек и не би проявила глупостта да му дръпне юздите, когато той се канеше да се впусне в галоп. Освен това Гейл беше прав, че тя нямаше много време, дори можеше да се окаже по-недостатъчно, отколкото си мислеше. — Да се залавяме за работа.

Кенеди очакваше този разговор и си беше приготвила реч, която се надяваше да произнесе достатъчно убедително въпреки умората от полета. С нея обясняваше, подкрепяйки се с разумно количество документация, точно какви престъпления разследва, как се е озовала в юрисдикцията на Гейл, какви международни и междуведомствени протоколи оправдават пристигането й тук и каква помощ би искала да й окаже шерифската служба. С други думи, бе готова да попълни празните места в официалната молба (или поне официално изглеждащата молба) и да очертае ясни граници, които да направят тайнствеността й по-малко подозрителна.

Но се оказа, че и Уебстър Гейл, също като Джон Бърд, си има любима тема, която за нейно щастие не беше река Колорадо, а съдбата на полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“. Влязоха в малкия му кабинет, който беше по-скоро оградено място в ъгъла на по-голямото помещение, и той заговори още преди тя да седне.

— Човешка грешка — каза той. — Това беше заключението накрая. Човешка грешка.

Произнасяше думите натъртено, почти саркастично.

— Предполагам, че това е едно от нещата, които казват, когато не знаят какво да кажат.

— Мислех, че е заради вратата — обади се Кенеди. — Вратата се е отворила във въздуха и налягането е спаднало.

— Точно така — съгласи се Гейл. — Но прегледаха вратата и тя се оказа в пълна изправност. Нямат обяснение защо се е отворила. Човешката грешка е компромисен вариант, така си мисля аз. Щом няма дефекти, значи хората нещо са объркали. Така е по-лесно, отколкото да си признаят, че не знаят. Или да спрат всички самолети на авиокомпанията, докато проверят вратите им, както направиха австралийците с техните джъмбоджети. Нали се сещате, когато им избухна двигателят. А тогава дори никой не загина, по дяволите.

Кенеди кимна учтиво.

— Но всичко е станало по правилата, нали? Приключили са разследването, когато са намерили черната кутия.

— Не, госпожо — отвърна тържествено шерифът. — Така и не намериха черната кутия. Просто спряха да я търсят, когато престана да излъчва сигнал. Което, между другото, не би трябвало да се случи. Попрочетох това-онова. Батерията й издържа по три месеца и не може да бъде разрушена, дори да има бомба. Логично, нали? Самолет пада от небето, това си е като бомба, така че би трябвало да издържи…

Млъкна рязко и лицето му пребледня. На Кенеди й се стори, че в главата му нахлу ясен спомен, който се опитваше да забрави.

— Видяхте ли самата катастрофа, шериф Гейл?

Едрият мъж се стегна.

— Не, госпожо. Не я видях. Но видях последствията. Останките от самолета. Няма да забравя скоро тази гледка.

Забарабани по бюрото и отново се разсея. Може би от въпроса й, а може би и от собствените си объркани спомени.

— Та черната кутия — каза той накрая и отново се върна на темата. — Не би трябвало да се повреди или да спре да излъчва, освен ако не е попаднала във вулкан или нещо подобно. А ние нямаме вулкани в окръг Коконино. Значи остават две загадки. Как се е отворила вратата и какво е станало с черната кутия? А сега ще добавя и трета. Колко оцелели има?

Кенеди примигна. Не знаеше какво да отговори и се чудеше как разговорът се бе пренесъл толкова бързо на територията на „Досиетата X“.

— Нито един, доколкото знам — отвърна тя.

— Така се твърди в официалните доклади — каза Гейл и в гласа му като че ли се прокрадна удоволствие. — Но после започнаха да се случват разни неща.

И той се впусна в подробности за срещите с живите мъртви от полет 124, а Кенеди, дълбоко скептична и неспособна да имитира интерес, положи всички усилия, за да не му отговори. Когато той приключи, тя се опита да направи неутрален коментар: