Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Копира диска още веднъж за Тилмън. Докато чакаше скърцащия си стар компютър да довърши задачата, провери електронната си поща. Имаше имейл от ул. „Шарл дьо Гол“ в Лион, Интерпол.

Плъзна очи по съобщението. „Молбата ви за информация по двустранното споразумение в съгласие с конвенцията на ООН… положителните резултати са достатъчно отскоро и имат отношение към вашето… приложените документи са само за вътрешно ползване и след разрешение от…“

Имаше прикачен документ. Кликна върху него. После се взира цяла минута в екрана, без дори да мига.

След това вдигна телефона и се обади на новия номер на Тилмън.

— Тилмън.

Като се имаше предвид през какво бяха минали заедно само преди някакви си два часа, той звучеше доста спокойно и делово. Почуди се къде ли е. В някое крайпътно заведение на шосе A3? В кръчма в Гилдфорд? Или вече се е върнал в Лондон, полегнал е в някоя евтина стая под наем и чете „Оръжия и амуниции“?

— Лио… — каза тя и млъкна.

— Кенеди. Добре ли си? Какво стана, след като пристигнаха началниците ти? Наблюдавах цирка от около километър и никак не ми се искаше да се приближавам.

— Аз… ами добре мина — мънкаше тя. — Засега всичко е наред. Все още не е започнало най-лошото.

— Уведоми ме, когато започне. Ще ти помогна с каквото мога.

— Да. Благодаря. Лио, слушай. Имам съобщение от Интерпол. Отговорили са на моя формуляр С52.

— На какво?

— Рутинна молба. Информация от други национални полиции за текущи разследвания. Попитах ги… Попитах ги за Майкъл Бранд.

— И те ти дадоха конкретна информация? — моментално се промени гласът му. — Нещо ново?

— Пратиха ми купища документи от Америка. PDF файлове от полицията в Аризона и от ФБР.

Преглътна и продължи:

— Лио, има и други начини. С това, което взехме от „Гълъбарника“, можем…

Той я прекъсна, защото усети напрежението в гласа й. Искаше просто да изплюе камъчето, каквото и да е то.

— Кенеди, накратко.

— Майкъл Бранд…

— Да? Хайде, кажи го.

— Пътувал е в самолет, който е паднал край град Пийзън в Аризона. Мъртъв е, Лио. Умрял е преди шест седмици.

Река Колорадо беше омаломощена тези дни. Непрекъснато източвана от Калифорния през нещо, наречено Всеамерикански канал (кой патриот няма да стане на крака и да отдаде чест на водно съоръжение с такова име?), и от напоителните канали, построени, за да утоляват жаждата на аризонските ферми, тя съвсем губеше дебит на юг от Юма, разтичаше се на изсъхнали поточета и едвам стигаше до океана.

Това научи Кенеди от таксиметровия шофьор, разговорлив тип на име Джон Бърд, който твърдеше, че е три четвърти индианец мохаве. Взе я според уговорката от главния терминал на „Лафлин Булхед“, което се титулуваше международно летище, но от Лондон до него се стигаше само след прекачване на „Дълес“ във Вашингтон. След четирийсет и осем часовото пътуване Кенеди бе изнервена още преди да се качи в таксито. А и жегата си казваше думата — беше 11:50 часа местно време и слънцето бе в ослепителния си зенит, макар Джон Бърд жизнерадостно да я уверяваше, че това е суха жега и не е чак толкова изтощителна, колкото влажната в други, по-малко цивилизовани части на света. Увеличи леко климатика, но това не понижи осезателно температурата, само повиши значително шума.

Качиха се на шосе 68 и поеха право към града. Движеха се успоредно на Колорадо, докато не завиха на изток към Кингмън и далечния Флагстаф. На Кенеди реката й се стори доста внушителна: криволичещ гигантски поток, два пъти по-широк от Темза, течащ между шеметни кафеникави скали. Денят беше слънчев, без нито едно облаче от хоризонт до хоризонт — от онези, заради които е измислен изразът „безкрайна синева“.

— Знаеш ли колко притоци има Колорадо? — не спираше да говори Джон Бърд. — Хила Ривър, Сан Хуан, Грийн Ривър, акведуктът, онзи с „в“, как беше? А, да, Върджин Ривър и Литъл Ривър. Сладко, а?

— Много интересно — съгласи се мрачно Кенеди. Пийзън беше на четирийсет и пет минути път с кола, а Джон Бърд тепърва набираше скорост. Започна да й разправя, че реката била наречена така, защото водите й някога били оцветени в яркочервено от седиментните скали, но в днешно време се филтрирали от язовира „Глен Кениън“ и вече си били като навсякъде другаде. Сладко, а?

За да го отклони от главната тема, по която изглеждаше компетентен, тя го попита за самолетната катастрофа. Да, оказа се, че в онзи ден бил на път, карал клиенти от кръстовището Грасхопър и видял със собствените си очи как паднал самолетът.