Адам Блейк - Измамата Мъртво море

След това се спъна в нещо в мрака и се просна на твърдата земя, като разрани дланите си. Остана без въздух, струваше й се, че гърдите й се разкъсани, а кожата на обгорялото й лице бе болезнено опъната по черепа като маска на смъртта. Претърколи се по гръб във високата трева. Беше напълно изтощена. За миг помисли, че умира. Но болката, която се усилваше с всеки дъх, й подсказа, че е все още жива.

През агонията й започна да се прокрадва тънък несигурен лъч надежда. Бог не беше приключил с нея. А и тя не бе приключила с чудовищата, които отнеха живота на любимите й братовчеди.

Докато тичаха, Тилмън се почуди от какво точно бягат.

Очевидно от хората, които стреляха по тях. Но той бе повалил двама от тях, единия с експлозията на резервоара, а другия по-традиционно — с куршум. Опита се да ги преброи, докато бяха на покрива, и беше почти сигурен, че са останали най-много един или двама.

Но това означаваше, че са останали само един или двама от тези, които вече ги бяха обстрелвали. Можеше да имат подкрепление някъде наблизо и да са в състояние да го повикат много бързо. Нищо чудно писъкът, който бяха чули, след като скочиха от покрива на хамбара, да се окаже точно това: зов за помощ. Приличаше на женски вик. Почуди се без връзка дали това не бе жената от ферибота, която заби нож в бедрото му от трийсет метра. Не беше много здравословно да я срещне в тъмното, дори и да е с празно оръжие.

По-добре да бягат, а после да броят жертвите, отколкото да влязат в битка, която може да се окаже последна. Кенеди бе прибрала дисковете в джоба си. Бяха успели да измъкнат… нещо от къщата, и то нещо, което бледоликите убийци се опитваха да не им позволят да доближат. Значи си струваше усилията да го вземат, нямаше как да е иначе.

Кенеди бягаше наравно с него в началото, но после започна да го изпреварва. Раната от ножа в бедрото още го болеше и го забавяше. Въпреки болката се опита да забърза и я настигна, когато доближиха плитко дере, което, по всичко личеше, беше южната граница на имота.

Докато се опитваше да я премине, Тилмън се натъкна на ограда от бодлива тел, но тя беше ниска и пораженията бяха минимални. Прескочи я и се озова на черен път, който водеше под остър ъгъл надолу към далечното шосе. Погледна назад към Кенеди, която се бореше с бодливата тел. Или не беше видяла протегнатата му ръка, или бе решила да откаже помощта.

Вече бяха на неутрална територия, не в „Гълъбарника“. Мълчаливо се съгласиха да забавят ход, бяха тичали достатъчно. Кенеди се наведе и се подпря на коленете си. Постепенно овладя дъха си. Тилмън остана изправен и се огледа назад за преследвачи. Но освен ако тези преследвачи не бяха нинджи, сигурно вече щяха да са ги чули.

— А сега накъде? — попита на пресекулки тя. — Ние сме… насред… шибаното нищо и ти взриви камиона!

— Тогава идеята ми се стори добра — отвърна той.

Кенеди се разсмя дрезгаво, гласът й с мъка излизаше от гърлото.

— Свърши работа — отбеляза тя мрачно и добави: — Как? Как го направи?

С чист късмет , беше правилният отговор. Защото не можах да намеря запалка, с която да си обгоря раните във Фолкстоун и трябваше да се задоволя с кибрит. И заради любопитен факт от уроците по химия отпреди десетилетия.

— Превърнах обикновен куршум в запалител — каза й той. — Вълшебната съставка бяха стрити глави на кибритени клечки: те се състоят основно от кристализирал червен фосфор. При запалване развиват температура от 200 градуса също като бензина в резервоара. Но тази температура се задържа само за част от секундата, при удар например. Тогава от червения фосфор изхвърчат искри, защото е производен на белия, а той се самозапалва във въздуха.

Млъкна, защото изчерпи познанията си. Като дете правеше същото със сачми — намазваше ги с червената каша, чакаше ги да изсъхнат, хвърляше над тях кутия с газ за запалки от десет метра разстояние и се наслаждаваше на светлината и горещината, които разперваха криле над малкия им заден двор.

Кенеди го гледа дълго, без да произнесе нито дума, по едно време като че ли се накани да каже нещо, но се отказа. Тилмън въпреки това я изчака, усещаше, че нещо се задава.

— Имаме два трупа — каза тя.

— Моля?

— Два трупа. Незаконни убийства. Ти ги уби, Тилмън.

Той сви рамене — не беше нагъл, просто наистина не знаеше какъв отговор очаква тя от него.

— Е, и?

— Би трябвало да те арестувам. Тази работа хич не ми харесва. Не съм ти момиче за всичко, нито твой ортак, нито пък ти си Батман, а аз — комисар Гордън. Не можем повече да продължаваме така!