Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Пространството под покрива беше пълно с гъст сив дим на кълба и стълбове, толкова плътни, че с нож да ги режеш. Когато тръгнаха през тях, зад гърбовете им оставаха черни следи като тунели към отминалото време.

Беше прекалено да се надяват, че ще зърнат дупка към чистия въздух, но тя и не им трябваше. Керемидите бяха отпреди войната, вероятно още от деветнайсети век. Всяка бе закрепена на дървен щифт по традиционния начин, който осигуряваше изключително добър баланс. Но чамовите летви бяха толкова стари и проядени от дървеници, че Тилмън успя да ги откачи с голи ръце. Двамата с Кенеди разчистиха достатъчно голяма дупка и излязоха през нея на полегатия покрив.

Беше като да се измъкнат през дупка в ледена покривка на езеро. Околността й беше нестабилна и се огъваше под тежестта им. Плъзнаха се надолу към улука, който също не изглеждаше много сигурен.

Стана още по-опасно, когато след секунда една от керемидите в края на покрива избухна, разбита на остри като бръсначи парченца, които се забиха в лицата им. Тилмън чу откос от пистолет. Дори успя да познае модела с доста голяма точност. Беше лек, но мощен „Зиг Зауер 226“, вероятно версията „Келерман“ с двойно действие и две изходни положения на спусъка: от онези, които ченгетата като Кенеди сигурно са използвали преди 40-и калибър да превземе всичко.

Тилмън се скри зад ръба на покрива и прилепна максимално към керемидите. Кенеди направи същото, даже около секунда преди него.

Но ръбът не можеше да ги спаси. Просто щяха да са на най-високата точка, когато покривът се срути, което най-вероятно щеше да стане след две минути. Ако преди това не ги уцелеше куршум, щяха да паднат обратно в огнения ад и да имат късмет, ако не си счупят вратовете.

Но не това имаше предвид Кенеди. Тя гледаше вляво от Тилмън, към задната част на сградата. Той проследи погледа й и видя накъде бе насочен или какво търсеше: най-близкия хамбар, който бе на около пет метра от къщата. Намираше се успоредно на основната сграда и на фасадата му имаше дупка, в която някога е бил поставен прозорец. От двете й страни се виждаха отворени дървени капандури със слоеве нескопосано нанесена боя: ориентири за крайната точка на късия им полет.

Беше опасно, но не и невъзможно.

Кенеди започна да пълзи по ръба на покрива. С крайчеца на окото си Тилмън забеляза раздвижване долу. Дръпна я точно когато куршумите се заудряха в керемидите край тях. Валяха като кос метален дъжд, след който изригваха фонтани от осколки. Той извади револвера си и отвърна на огъня, за да спечели малко време и да предупреди стрелците да не се отдалечават много от стените на къщата в търсене на по-добра видимост за прицелване.

— Мамка му! — извика Кенеди гневно и объркано. — Това си е жива касапница!

Тилмън изпразни револвера в мрака под тях, след това се претърколи по гръб, за да презареди. Имаше два резервни пълнителя, модифицирани HKS 255, готови за употреба. Свърши всичко за няколко секунди, но виртуозността не му вършеше никаква работа.

Стреляше в тъмнината, осветявана само от пламъците, които започваха да се провират през процепите на керемидите. Знаеше, че има нищожен шанс да улучи някого и просто щеше да стане по-лесна мишена. Можеше обаче да отвлече вниманието на убийците, докато Кенеди отиде до края на покрива и скочи.

А след това те щяха да отидат до хамбара и да си я застрелят на спокойствие. Трябваше да измисли нещо по-добро, с по-сигурни възможности за оцеляване.

Погледът му се плъзна по камиона и се върна пак на него. Дали да не взриви резервоара? Това, че изобщо обмисляше подобна идея, показваше колко е отчаян. Като оставим настрана градските легенди, доказвано е многократно, че резервоар на превозно средство не може да се запали, като го простреляш. Куршумът не генерира достатъчно топлина, а и обработеният петрол е стабилен. Ако изскочи искра от удара на куршума в метала, може и да се получи, но шансът беше по-малък от едно на милион и нямаше смисъл да действа хазартно.

Оставаше му само една глупава каскада, за която дори Джони Ноксвил би се замислил дали да изпълни.

Тилмън порови в джоба си и намери кутията кибрит, която носеше със себе си още от Фолкстоун. Отвори барабана на револвера, потупа го в дланта си и един куршум се плъзна навън и падна в ръката му.

Кенеди го гледаше учудено.

— Движи се към хамбара — каза й той. Тя не го чу през маската, затова той я свали и я захвърли. Тук въздухът беше по-чист, а и най-вероятно нямаше да загинат от отравяне с дим. — Движи се към хамбара — повтори той.