Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Ще ме видят — отвърна му Кенеди.

— Няма значение. Тръгвай натам, приближи се колкото можеш, но не скачай, докато… скочи, когато гледат в друга посока.

— Към какво? Накъде ще гледат?

— Към красивите светлини — каза дрезгаво Тилмън.

Насочи вниманието си към куршума, .454 „Казул“, модифициран от гилза за „Колт“ .45, класика, превърната в малък шедьовър. Създателите му Казул и Фулмър се опитали да създадат куршум за лов на най-едър дивеч и затова искали да увеличат мощта, но без да чупят ръката на стрелеца. Идеалното решение било съчетанието на капсула за пушка и гилза за пистолет и така достигнали налягане от 410 мегапаскала и скорост от над 500 метра в секунда.

За пистолет с нисък откат като „Уника“ това беше идеалната амуниция. Обикновено Тилмън се придържаше към фабрично изработените куршуми, но понякога си правеше и собствени от месингови гилзи и капсули по стара ирландска рецепта.

Затова знаеше, че когато отвори със зъби гилзата, тя няма да избухне и да отнесе долната половина на лицето му.

Кенеди се отдалечаваше от него, пълзейки по покрива, и куршумите вече свистяха далече от нея. Тя се бе притиснала плътно към керемидите от другата страна на ръба и се беше превърнала в трудна мишена, но още имаше опасност някой патрон да я отнесе. Дори да не я ранеше смъртоносно, пак можеше да я накара да се изпусне и да се плъзне надолу. Точно в момента сигурно се чудеше дали Тилмън я използва за мюре, докато сам обмисля как да скочи от другата страна на покрива с надеждата, че няма да си счупи крака или гръбнака при приземяването.

Той отвори кутията кибрит и отхапа главите на двайсетина клечки. Сдъвка ги, докато се превърнат в гъста паста. След това изплю гадната отровна смес в гилзата. Беше се получила нещо като каша от фосфор и слюнка. Затвори гилзата и я запечата със зъби. Стискаше здраво, докато не усети, че емайлът им ще се начупи. Но дори и тогава шансът проклетата самоделка да избухне в барабана си оставаше петдесет на петдесет. Майната му, вече беше решил.

Кенеди се бе отдалечила и притиснала към широк комин на две трети от дължината на покрива. Той я прикриваше сравнително добре, но също така блокираше пътя й и тя трябваше да се изправи на крака или поне на колене, за да го заобиколи. А стрелците бяха проследили придвижването й и сигурно вече имаха по-добра възможност да се прицелят. Бяха напълно невидими в непрогледния мрак долу, само дулата им просветваха, когато стреляха. Тилмън можеше да се цели в тези светлинки, разбира се, но знаеше, че само идиот би останал на мястото си, след като е стрелял.

Щеше да се придържа към план А, където А беше първата буква на „абсурден“.

Преброи до три наум и се изправи. Прицели се внимателно, въпреки че знаеше колко добре се вижда под светлината на пожара зад него. Покрай рамото му премина куршум и почти го облиза. Втори се удари в керемидата между краката му.

Затаи дъх, съсредоточи се върху целта, изолира се от целия свят и натисна спусъка.

Нощта моментално се превърна в ден, или по-точно в деня на Страшния съд, когато Господ решава, че повече няма да търпи.

Това беше краят.

Тилмън и жената бяха хванати в непробиваем капан в запалената до основи сграда.

Мариам очакваше да се опитат да избягат през прозорците и бе готова да ги върне обратно вътре, ако го направят. Всъщност беше почти сигурна, че уцели Тилмън, когато той се показа през прозореца на спалнята. А тя вече се бе прицелила и нямаше да се изненада, ако нито той, нито жената се покажат повече.

Озия пръв чу звуци откъм покрива. Подсвирна кратко два пъти, за да привлече вниманието на Мариам, и посочи. Тя видя раздвижването, отначало размазано, но след това главата и раменете на жената ясно се очертаха пред очите й. Стреля, а жената приклекна и се скри от погледа й.

Но това беше просто въпрос на геометрия. Нямаше нужда Мариам да казва на Озия и Цефас какво да правят: и двамата се отдалечиха от стените на къщата в синхрон с лидерката си. Двата силуета вече се катереха по покрива, ала през повечето време се сливаха с фона. Но когато част от някого от тях се издигаше над очертанията на покрива, пламъците го осветяваха и всичко се виждаше ясно. Мариам вдигна оръжието си и зачака. Два пъти видя нещо да се раздвижва бързо на фона на огъня и стреля. Втория път й отвърнаха и тя трябваше да се приближи към стената, за да излезе от полезрението на Тилмън.

Помисли малко, но не предприе нищо. Ще остави и двамата да изгорят в пожара, а това рано или късно щеше да се случи без никакви по-нататъшни усложнения. Но покривът не беше напълно изолиран и Тилмън и Кенеди като че ли се движеха към задната му част, откъдето можеха да скочат върху най-близката помощна сграда.