Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Няма време! — каза й Тилмън.

— Ще намеря време — озъби му се Кенеди и скъса опаковката.

Дори не се налагаше да крещят, защото пожарът все още не вдигаше толкова шум, макар да се разгаряше бързо. Може би това беше по-обезпокоително от миризмата: пламъците се разрастваха тихо, но ефективно.

Тилмън отиде до вратата и излезе навън в горещината. Стълбището сякаш бе запълнено с гъсто вещество, през което трябваше да си пробие път. Стигна до завоя, зад който ослепителната бяла светлина се гърчеше като жива. Хвърли бърз поглед натам и той му беше достатъчен, за да разбере, че нямаше как да преминат през това място. Долният коридор се бе превърнал в пещ, достатъчно гореща, за да ги опече, докато плътта им се отдели от костите.

Прозорците, помисли си той. Но те бяха заковани с дъски. Освен този в стаята с компютрите.

Затича обратно нагоре към стаята. Кенеди тракаше по клавиатурата и пъхаше диск в машината.

— Кенеди! — извика той. — Хедър!

Тя не му отвърна.

— Трябва да се махаме оттук!

— Само на долния етаж има пожар! — каза Кенеди през рамо. — Разполагаме с няколко минути.

Тилмън я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Димът ще ни убие — припомни й той. — Знаеш го. Да вървим.

Тя се поколеба за миг, след това неохотно кимна.

— Разбий прозореца. Идвам веднага.

Той отиде с бърза крачка до прозореца и се огледа за нещо, с което да избие стъклото от рамката. Тя извади диска от компютъра и го пъхна в джоба си.

Тилмън се доближи до сървърите и взе най-горния в ръце. Беше свързан с останалите с кабели, които той изтръгна с ритник.

— Това е доказателство! — извика Кенеди тъжно.

— След три минути ще е разтопена пластмаса — тросна й се Тилмън.

Удари стъклото веднъж, дваж, три пъти. То се разби още след първия удар, останалите два бяха за разчистване на стърчащите парчета по ъглите на дограмата, за да не се порежат фатално, докато прекрачват. Тъкмо замахваше за четвърти път, когато нещо се блъсна в дървенията на прозореца от външната страна и разпръсна трески на сантиметри от лицето му.

След секунда се чу звук от полуавтоматично оръжие. Тилмън инстинктивно клекна и вторият изстрел профуча покрай ухото му, достатъчно близо, за да усети как раздвижи въздуха и се заби в гипсовата замазка на тавана. По главите им се посипа бял прах.

Кенеди се взря в дупката на тавана и изруга. Тилмън си помисли, че може да е изпаднала в ступор. Това се случваше и на най-добрите по време на криза и най-подходящото средство да ги извадиш от унеса беше да ги удариш. Създаваха по-малко проблеми в безсъзнание, отколкото ако се паникьосат.

Но той грешеше. Кенеди обмисляше ситуацията. Тя огледа стаята, накрая се насочи към покрита купчина и дръпна покривалото. Това я извади от равновесие за известно време, защото пред очите й се откри труп, който досега бе скрит от погледа им.

— Ах, ти, жалко копеле! — чу я да казва Тилмън. — Трябваше… мамка му, мамка му!

И млъкна. Изтича навън от стаята, влачейки покривалото със себе си. Тилмън я последва, защото предположи какво се кани да направи. Нямаше да ги спаси, но щеше да им спечели време.

Намери я в банята. Вече пускаше крановете на мивката и ваната и се опитваше да накъса покривалото на ленти. Той извади ловджийския си нож от колана и й го подаде, без да каже дума. С него тя успя да отреже неравен триъгълник от плата. Тилмън го взе от ръцете й и го напои във водата, която вече бе напълнила мивката. През това време Кенеди отряза нова лента за себе си.

Когато парчетата бяха напълно мокри, ги увиха около главите си. Така щяха да се предпазят за кратко от дима и да отложат отравянето. Осигуриха си вратичка. Но вратичка към какво?

Стаята вече се пълнеше с дим, по който искрите от горящата долу хартия се плъзгаха като фенери по река. Пожарът вдигаше много по-силен шум, ревеше като демон по стълбището и наваксваше пропуснатото време. А и с маските на лицата им беше невъзможно да говорят.

Стълбището не можеше да се ползва за бягство. Някой отвън ги чакаше да си покажат главите през прозорците, за да ги убие. Какво им оставаше?

Кенеди го потупа по рамото и му махна. Той я последва отново в стаята с компютрите. Тя посочи нагоре. На тавана имаше капак. Тилмън закима ентусиазирано и вдигна палец. Добре, да го направим.

Натрупаха неотворени кутии с листове и си направиха стълба. Той повдигна Кенеди, за да може тя да отвори капака — който, слава богу, не беше заключен! — и след това да се покачи горе. Последва я, като стъпваше внимателно по струпаните кутии. Подскочи и се хвана за ръбовете на отвора. Дървото изскърца достатъчно силно, за да се чуе и сред ужасния пукот на пламъците, но издържа. Тилмън вкара лактите си вътре и Кенеди го издърпа.