Ърл Гарднър - Пери Мейсън - Случаят със заровения часовник

— Нямате ли някаква идея къде би могла да отиде?

— Не.

— Ще се наложи да им позволите да отидат до къщата ви и едва тогава да им кажете. Аз ще бъда до вас, не забравяйте това. Вероятно ще действат доста твърдо, когато открият тъмната спалня с леглото, в което никой не е спал. Ще се опитам да ви защитя, щом положението стане съвсем напечено.

— Добре… погрижете се да не се нахвърлят и върху Адел, моля ви.

— Няма да го направят.

— Защо сте толкова сигурен?

— А вие защо решихте да си наемете адвокат? — засмя се Мейсън. — Хайде, Блейн, подгответе се за схватката… виждам, че вече идват насам.

Мъжете от управлението в Лос Анджелис явно кипяха от яд. В поведението им нямаше и следа от любезността и уважението, с които местният заместник-шериф се бе отнасял към Блейн.

— Настояваме веднага да говорим с госпожа Хардисти — започна единият, който действаше като говорител. — По какви причини отказвате да ни пуснете при нея?

— Очевидно става дума за някакво недоразумение — намеси се Мейсън. — Господин Блейн е наясно, че дъщеря му е силно разстроена от инцидент, който по никакъв начин не е свързан с…

— А ние сме на мнение, че е свързан, и то доста.

— Обясних на господата всичко, което господин Блейн ми разказа — побърза да се защити Джеймсън. — Ще се опитаме засега да държим настрана пресата.

— Както вече се опитах да посоча — продължи бавно и натъртено адвокатът, — поради доста необичайната ситуация, господин Блейн…

— Какво общо има всичко това с мястото, където в момента се намира госпожа Хардисти? Вие всъщност знаете ли къде е тя, Блейн?

Банкерът се поколеба за миг.

— Хайде, Блейн. Кажете им — подкани го Мейсън.

— Вкъщи е, спи горе в задната спалня.

— Ти знаеш ли къде точно е мястото? — обърна се говорителят към Джеймсън.

— Да.

— Добре, тогава да тръгваме.

— Колата ви тук ли е? — обърна се Мейсън към банкера, след като другите вече се бяха насочили към вратата.

— Да.

Хайде тогава да ги изпреварим.

Блейн го поведе към мястото, където бе паркирал колата си.

Адвокатът се отпусна на седалката и не изрече нито дума, докато банкерът не паркира автомобила си пред къщата.

— Напомням ви да изразите учудването си, когато се види, че в спалнята няма никого — прошепна на Блейн той, докато полицаите се приближаваха.

Всички заедно влязоха вътре.

— Ще се кача да предупредя дъщеря си, че… — започна Блейн.

— Няма да стане — възрази веднага полицаят от Лос Анджелис. — Идваме по работа, а не на посещение. Искаме да разговаряме с госпожа Хардисти, преди някой да е успял да я информира какво всъщност се е случило. Затова предлагам вие…

— Настоявам лично да присъствам на вашия разговор с нея — продължи с достойнство да се бори банкерът.

Полицаят от Лос Анджелис като че се поколеба.

— В качеството си на адвокат на госпожа Хардисти и аз имам право да присъствам.

— Добре де, нямам намерение да споря за това. Да не би да се страхувате, че ще я ухапя?… Искам само да сте наясно: ще говоря единствено аз. Ако успее да даде задоволителни отговори на въпросите ми, тогава всичко ще бъде наред. Но ако някой от вас се опита да ѝ подскаже какво да говори, тогава ще бъда принуден да докладвам писмено за това на заместник-областния прокурор. Хайде сега, заведете ме в спалнята.

Мейсън кимна на банкера и той поведе малката група нагоре по стълбите, а след това по коридора към затворената врата в дъното.

— Тук ли е? — попита заместник-шерифът.

— Да, това е задната спалня — отвърна Блейн.

Полицаят посегна към дръжката на вратата.

— Почакайте — спря го банкерът. — Дъщеря ми е свикнала да се чука, преди да се влиза в стаята ѝ.

След това потропа няколко пъти по вратата.

Не последва никакъв отговор.

Полицаят почука още няколко пъти, но много по-силно, ударите отекнаха в тишината.

Мейсън тъкмо посягаше да си извади цигара, когато се чу превъртане на ключа отвътре, вратата се отвори и пред тях застана жена, която явно току-що се бе облякла набързо и бе метнала най-отгоре халата.

— Какво има, моля? — попита тя.

— Вие ли сте госпожа, Джак Хардисти? — поинтересува се заместник-шерифът.

— Да. Какво има, татко?

— Оттук нататък въпросите ще задавам аз — намеси се веднага полицаят от Лос Анджелис.

— Защо? Какво се е случило? — Госпожа Хардисти не можеше да скрие тревогата си.

— Къде е съпругът ви, госпожо Хардисти?

— Аз… Но защо… Не е ли в банка „Роксбъри“?