Джоузеф Файндър - Часът нула

— О, господи… — изпъшка нещастникът.

— Хайде, хайде, по-добре се хващай за работа и уведоми DHL. Ще им се наложи да разтоварват.

Шестте големи контейнера бяха свалени от самолета и пренесени в склада на митницата. На служителите на DHL бе наредено да ги разпломбират. Доведени бяха кучета, които да душат пакетите. Не се намериха експлозиви, но в един от пакетите, изпратен от Флоренция, Италия, откриха седем едри бели трюфела, опаковани заедно с ароматизирани сапуни, за да се скрие острият им аромат.

Инспектор Джонсън избра по случаен начин още дузина пакети и ги даде за оглед на рентгена. После поиска няколко от тях да бъдат разопаковани. Огледа съдържанието им сама, убеди се, че то отговаря на вписаното в товарителницата, и накара работниците да ги запечатат пак с яркожълта скоч лента, надписът на която информираше получателите, че техните пратки са отваряни от американската митническа служба.

Единият от пакетите, които бе дала за оглед с рентген, според товарителницата и митническата декларация трябваше да съдържа комбиниран CD-радиокасетофон. Макар огледът да бе разкрил, че онова, което е вътре, най-вероятно е указаното устройство, Една Мей Джонсън видя нещо подозрително в теглото.

Пакетът беше по-тежък, отколкото би следвало да бъде. Нейното вечно безпокойство бяха наркотиците, а сам Бог й бе свидетел, че наркотрафикантите не спираха да измислят нови начини за пренос на своята стока. Затова накара хората на DHL да разпечатат пакета и сама разглоби матовочерния „Сони CFD-30“. Докато развиваше винтовете, се наслаждаваше на изящната му форма и дори през главата й мина мисълта колко много би се зарадвал нейният внук Скот на нещо като това. Питаше се колко ли може да струва.

Най-сетне внимателно свали долния капак. Вътре, вместо нормалните електронни части, намери черна кутия с някакви индикатори на капака. Наистина беше нещо електронно, но мястото му не бе тук.

— Какво е това, по дяволите? — попита високо тя.

Целият пакет незабавно бе изпратен в Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие за подробна инспекция.

Там установиха, че фалшивият комбиниран касетофон служи само за опаковка на черна пластмасова кутия с размера на кутия за обувки с метален капак. В нея имаше микровълнов датчик, няколко крайно любопитни приспособления, скоби за прикрепване, жици и места за завинтване.

Специално отделение явно бе предвидено за батерия. Особен интерес представляваха втулките с резба за завинтване към нещо. Тогава един от агентите на бюрото се досети, че ако към тях се завинти капсул-детонатор…

Не, това не беше възможно, нали?

Защото в такъв случай се оказваше, че в опаковката на фалшивия касетофон е скрит взривателят на необикновено сложна бомба.

Беше още само шест сутринта и Сара лежеше в леглото, мъчейки се да се разсъни, когато телефонът иззвъня.

Четиридесет и пет минути по-късно тя вече се намираше в залата за съвещания към кабинета на заместник-директора на ФБР, отговарящ за нюйоркското управление, грамаден, двуметров белокос ирландец на име Джозеф Уолш. До него — и това бе единственото лице, което й бе познато — седеше Хари Уитман, ръководител на Обединеното звено за борба с тероризма. Когато я представиха на останалите двама мъже по ризи с къси ръкави, стомахът й направи салтомортале: единият беше доста пълен негър на име Алфонс Мичъл, първи заместник-комисар на Главното управление на нюйоркската полиция, а дребният жилест мъж до него се казваше Томас Максуини и беше шеф на детективския отдел в полицията. Съвещанието беше явно на високо ниво и темата очевидно бе повече от сериозна.

По средата на масата имаше телефон с говорител и малка, вече ядовито съскаща кафеварка. Тя си наля чаша кафе, усмихна се на Уитман и седна при останалите.

— Да започнем с най-важното — каза помощник-директор Уолш, обръщайки се директно към Сара. — Не зная дали ще възприемете тази новина като добра или лоша, но считано от този момент, вашето разследване придобива статут „широкомащабно следствие“.

Сара кимна, без да издава емоциите си, защото най-малко от всичко искаше да се досетят за страха, която започваше да я обхваща. Широкомащабно следствие можеше да се разреши само от най-високо ниво, от самия Генерален прокурор, съгласувано с директора на ФБР. За да стане това, трябваше да са налице неопровержими улики, подлежащи на уточняване. Защо така неочаквано? Какво се бе променило?