Джоузеф Файндър - Часът нула

Сара бавно поклати глава, потънала в размисъл.

— Искам да кажа следното: човек може да заяви, че кешът е абстрактно понятие, нали така? Къс оцветена хартия, отпечатана в нечий монетен двор. Същото се отнася и до чековете — какво друго наистина са те, освен своеобразни разписки за дължими суми? Окей, но наистина големите пари — говоря за космическите суми — се придвижват с помощта на компютрите. В миналото, когато една банка е искала да изпрати един милион долара, тя е използвала за целта куриер с парче хартия в ръката — чек на приносителя. Сега това се прави чрез електронен превод на сумата.

— А каква е гаранцията срещу кражба?

— Да, щях да стигна и до това. Истината е, че тази система адски улеснява нещата. Само истинските глупаци днес нахълтват в банките с револвери и маски, за да откраднат онези десетина хиляди долара, с които средната банка разполага в наличност. Нещастници! Но през 1988 една група в Чикаго едва не се измъкна със седемдесет милиона долара, откраднати чрез електронен превод.

— Но не са се измъкнали, така ли?

— Само защото са били тъпаци. Работата е там, че истината за тези удари почти никога не излиза на бял свят, понеже хората не искат да разкриват, че са ги прецакали. И все пак през 1982 или 83-та един пич влязъл в една американска банка — забравил съм вече къде — позавъртял се наоколо с цел „социално инженерство“…

— Това пък какво е?

— О, това е хакерски жаргон за ситуацията, когато използваш хора, за да извъртиш някой номер с компютри. Та въпросният тип се представил за човек на Федералния резерв, обяснил, че е дошъл със задача да провери нещо свързано с мерките за сигурност и успял да прехвърли 10.2 милиона долара по швейцарска сметка, където мигновено закупил с тях диаманти… и се изпарил във въздуха.

— Наистина ли?

— О, да. Сещам се и за един случай от 1989 година, когато измамник от Малайзия изработил двама служители на „Суис Банк Корпорейшън“ в Цюрих за голяма сума, убеждавайки ги да прехвърлят двайсет милиона долара на нюйоркски клон на австралийска банка. Ордерът бил фалшифициран, но кой да разбере? Двайсетте милиончета мигновено се озовали в Австралия, бързо се разпределили по множество отделни сметки и изчезнали в ефира, без да оставят следа. Когато швейцарците се усетили, парите вече все едно че никога не били съществували.

— Значи ако някой разполага с компютърните пароли…

— Шегуваш ли се, Сара? Господи, та този човек може да задигне всички пари на банката само за един ден. Май ще трябва да хвърля едно око на компютрите в „Манхатън Банк“, а?

Ако сте наркотрафикант, търсещ начин да прекара няколко хиляди килограма кокаин в Съединените щати, вероятно ще се спрете на един от няколкото отдавна изпробвани метода, разработени от наркокартелите. Можете да скриете стоката в кухините на специално изработени алуминиеви заготовки, натоварени в трюма на венецуелски кораб, пристигащ на пристанището в Ню Арк. Или да я превозите в камиони през мексиканската граница, заровена сред строителни материали.

Ако сте внимателен и ако товарните ви документи са в ред, вероятността е на ваша страна.

Но ако имате за задача да прехвърлите относително малки количества контрабандна стока, без значение дали става дума за наркотици, експлозиви или обогатен плутоний за изработване на атомна бомба, има друг, много по-безопасен начин.

Трябва само да се възползвате от някоя куриерска служба за бързо изпращане на пощенски пакети като DHL, „Федерал експрес“ или „Еърборн“. Милиони пакети влизат в САЩ всеки ден, като поне стотина хиляди от тях са „бърза поща“ и те изключително рядко се подлагат на проверка.

„Операторите за експресни пратки“, както американското правителство официално нарича Международните куриерски служби, подлежат на стриктен контрол съгласно дълъг списък от правила, постановени в том 19 на „Американския кодекс за потребителски услуги“, част 128. Тези „оператори“ са длъжни да докажат по удовлетворителен за американските митничари начин, че транспортните им средства са достатъчно надеждни и че всеки техен служител е бил назначен след подробно проучване с оглед неговата пригодност за този вид работа.

Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Айдълуайлд, Ню Йорк, представлява общ митнически пункт, своеобразна фуния, през която минават всички бързи пратки от Европа. За да се ускори митническата процедура, повечето куриерски агенции предварително изпращат по компютърен начин декларация, чиято цел е да даде възможност на американската митническа служба да обработи също така предварително каргото в самолета. В края на краищата, тази служба не би могла да инспектира всеки отделен пакет от хилядите, минаващи през „Джон Ф. Кенеди“.