Джоузеф Файндър - Часът нула

Красива червенокоса жена, обута в черни, прилепнали за тялото й панталонки, по сутиен, ръкавици и черни ботуши от лачена кожа на тънки високи токове, държеше камшик над гол мъж на средна възраст, чиято глава беше скрита под черна кожена качулка.

Тя се обърна към отворената врата и сърдито натърти:

— Моля?

— О, аз моля за извинение — отговори Сара. — Господин Елкинд?

Изпод качулката се разнесе приглушен объркан глас:

— Да, госпожо?

— Господин Елкинд, аз съм специален агент Сара Кехил. Ужасно съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но мисля, че е крайно време да поговорим.

Централното управление на „Манхатън Банк“ се намираше в привличаща погледите модернистична сграда, проектирана от Сесар Пели и разположена на Четиридесет и втора улица, близо до Лексингтън, в непосредствено съседство с управлението на основния конкурент „Ситикорп“.

Директорските кабинети бяха на двайсет и седмия етаж, а този на Уорън Елкинд заемаше голяма част от ъгъла на сградата, обхващайки площ, достатъчна за малка фирма. Подът бе покрит от стена до стена с персийски килими, а по коридорите имаше старинни мебели от орехово дърво.

Облечен в двуреден морскосин костюм за хиляда долара, със златиста вратовръзка и с вчесана назад коса, седнал зад необятното си бюро, Уорън Елкинд излъчваше обичайната за него строгост. На Сара й беше трудно да свърже този бюрократ с изпотената шкембеста фигура, която бе видяла преди по-малко от час само по кожена качулка.

Уорън Елкинд беше директор на втората по значимост търговска банка на страната. Випускник на Амхърст, той от двайсет години бе женен за богата, известна сред хайлайфа нюйоркчанка, и имаше от нея четири деца. Беше директор на „ПепсиКо“, „Оксидентал Петролиъм“ и „Файделити Инвестмънтс“ и член на няколко елитни клуба. Имаше много връзки.

— Даа — проточи той, — адвокатът ми страшно ще се зарадва.

— И пресата — вметна Сара. — Да не говоря за вашите акционери. И няма да споменавам хилядите служители на „Манхатън Банк“.

— Съзнавате ли, че това е изнудване?

— Да — радостно призна Сара.

— И че мога да направя така, че да ви уволнят?

— Само ако успеете да го докажете — отговори тя. — Но ако аз си отида, ще ви повлека със себе си.

— Какво искате, по дяволите?

— Хм, мислех си, че така и няма да попитате. Господин Елкинд, ние разполагаме с доста сигурна информация, че вие или вашата банка, а може би и вие, и банката, сте набелязани за мишена от терористи. И се опитваме да ви кажем това вече втора седмица.

— От кого?

— Не знаем.

Той бавно кимна.

— Може би са лудите, които гръмнаха Оклахома Сити. Тези десни милиции са убедени, че главните банки са обединени в гигантска конспирация, включваща евреи, руснаци, Тристранната комисия и Съвета за международни отношения.

— Мисля, че който и да стои зад това, е значително по-умен и опасен от военизираните групи. Във всеки случай, нуждаем се от вашето сътрудничество. Преди няколко седмици сте се срещнали в Бостън с Валери Санторо — момиче на повикване. Тя е била убита по-късно същата нощ.

Елкинд я гледа безизразно няколко секунди. Косъмчетата в ноздрите му бяха бели. Ръцете му бяха с идеален маникюр.

— Не знам нито за кого говорите, нито какво имате предвид.

— Господин Елкинд, разбирам ситуацията, в която се намирате. Вие сте женен мъж с четири деца, директор сте на основна банка и имате репутация, която трябва да пазите. Разбирам и причините, поради които не искате да признаете връзката си с Валери Санторо. Но потенциалните последици са крайно сериозни. Искам да ви уверя, че ще запазя името ви в пълна тайна и че всяка връзка с госпожица Санторо също ще…

— Вие май не разбирате английски! Не знам за кого говорите.

— В такъв случай ще ви съобщя, че от лимузина, наета на ваше име, е било позвънено на телефонен номер, регистриран на името на Валери Санторо. Това е документирано и представлява факт номер едно. Факт номер две: името ви бе намерено в „Ролодекса“ на Валери Санторо. Сега ще поговорим ли за няколко минути?

Елкинд продължително я изгледа, сякаш затруднен в решението как да продължи. Накрая заговори:

— Вижте, специален агент Кехил — каза той с подчертан сарказъм. — Не познавам никаква Валери Санторини или както, по дяволите, да й е името. Казвате, че от лимузината ми е било позвънено на нейния телефон, така ли беше? И какво, дявол да ви вземе, ви кара да си мислите, че знам нещо по този въпрос? Защо сте уверена, че аз съм позвънил? Как, по дяволите, бих могъл да знам кой е имал достъп до лимузината, която съм наел?