Джоузеф Файндър - Часът нула

— Следователно онзи, който притежава подобен криптографски ключ…

— … може да проникне в нашата мрежа, да фалшифицира трансакции и да открадне по този начин милиарди долари. Страх ме е дори да се замисля за последиците.

— Но ако се окаже, че банката неочаквано е загубила голяма сума, няма ли Федералният резерв да се намеси и да я рефинансира?

— Господи, не… Проклетите банкови реформи! Федералните отскоро говорят за „морални задължения“ и твърдят, че не сме били достатъчно стриктни с клиентите си. Истината е, че само осем процента от активите на „Манхатън Банк“ са надеждно вложени в държавни облигации или тройно подсигурени гаранции на раздаваните кредити и са с относително висока степен на ликвидност.

— Какво означава това?

— На практика означава, че е достатъчно да загубим към сто милиона долара, за да станем неплатежоспособни… Така, сега ми кажете какво искате да направя, моля.

— Искам да се срещна с вашия директор по безопасността — отговори Сара. — И то веднага.

Директорът по безопасността на „Манхатън Банк“ беше жена, малко под петдесетте, и се казваше Роузбет Чапман. Тъй като се оказа, че е бивш служител на Бюрото, Сара помисли, че ще имат общи неща, за които да побъбрят.

Роузбет Чапман обаче не си падаше по бъбренето, а само сумтеше като раздразнена чистачка. Косата й бе тупирана в идеално подравнена бледоруса топка, а розовото червило на устните й бе нанесено с безукорна прецизност. Гласът й беше плътен контраалт, а тримата й помощници стояха отстрани и слушаха в почтително мълчание. Уорън Елкинд, изглежда, наистина имаше страст към силните жени.

— Искате от нас да задействаме плана за управление в кризисна ситуация, така ли? И очаквате „смислен план“, както сама го нарекохте. От друга страна, не ни представихте абсолютно никакви доказателства за очаквана атака нито срещу Централното управление на „Манхатън Банк“, нито срещу някои от клоновете ни.

— Не е съвсем така — възрази Сара. — Разполагаме с прехванат телефонен разговор…

— Който звучи безсмислено. Това е разговор, голословна заплаха.

— В нашата работа не винаги си позволяваме да разчитаме дори и на заплаха… — пак се опита да започне Сара.

— Имате ли представа колко заплахи се отправят срещу таза банка?

— А какво друго, по дяволите, очаквате да получите? — не издържа Сара. — Искате да опрете ухо в тиктакаща бомба? Или да видите как цялата ви сграда рухва в развалини? А може би се надявате да получите нотариално заверена декларация, подписана от терористите и… и желаете със собствените си очи да проверите дали срокът на нейната валидност не е изтекъл?

Роузбет Чапман на свой ред избухна:

— А вие искате да изпратите отряд за обезвреждане на бомби, който да претърси клоновете ни, така ли? Сигурно държите публично да се обяви, че някой ден, може би скоро, може би кой знае кога, „Манхатън Банк“ ще бъде ударена от терористи? Имате ли някаква представа как ще се отрази това на бизнеса ни?

— Добре — примирително каза Сара. — Нека се споразумеем за следното: ще изпращате периодично групи от цивилно облечени експерти, които незабелязано от клиентите ви ще претърсват за бомби. Никой няма да се досети за нищо. Ще засилите мерките за сигурност, тук и във всичките си клонове. Ще удвоите и дори утроите личната охрана на Елкинд. И, за бога, променете кодовете за достъп до банковата ви компютърна система незабавно. Съгласна ли сте поне на това?

Роузбет Чапман я гледаше мрачно и след дълга пауза каза сопнато:

— Да. Това можем да направим.

— Ах, дявол да го вземе — извика Кен. — Значи Елкинд проговори. Я да чуем какво мисли за компрометиращите ситуации.

— Не, няма да разговаряме на тази тема — гнусливо сбърчи нос Сара и седна. — Бих предпочела дори да не мисля за тези неща. По неговите думи на диска е бил записан годишният комплект пароли за влизане в тяхната мрежа, което не е никак малко, като се има предвид, че става дума за по една парола за всеки компютър и за всеки ден. Той смята, че човек с достъп до тази информация може да открадне милиарди долари от банката. Това звучи ли ти правдоподобно?

— Да.

— Обясни ми.

Кен въздъхна с въздишката на експерт, който се ужасява от перспективата да обяснява на езика на невежите.

— Добре… Така нареченият „кеш“, парите в наличност, онова, с което години наред сме си купували чаша кафе или сме използвали за бакшиш на сервитьора, смешните банкноти и монети… та, казвам, тези неща изчезват, разбираш ли? И много бързо се превръщат в история. Днес пет от всеки шест долара в икономиката не са кеш, ами… въздух . Потоци от нули и единици се стрелкат с безумна скорост в киберпространството. Трилиони долари ежедневно рикошират от компютър до компютър по целия свят. Казах трилиони — може ли мозъкът ти да си представи за какво става дума?