Джоузеф Файндър - Часът нула

— Обслужване на клиентите.

— Извършвате ли доставки по въздух? — поинтересува се Бауман.

— Да, господине, зависи от адреса ви.

— Лондон.

— Да, възможно е.

— Добре, благодаря ви — отговори Бауман. — Ще ви позвъня пак с поръчка.

Окачи слушалката и се върна при тойотата.

Беше се почти стъмнило, когато мина през Порт Нолот на атлантическото крайбрежие. Оттам се насочи на северозапад. Асфалтираните магистрали отстъпиха пред чакълени шосета, а след това и черни пътища, които плахо се извиваха през повехналата под жегата савана. Няколко километра по-нататък пред него изникна усамотена групичка колиби. Край тях пасеше стадо изпосталели кози.

Когато подмина и последната колиба, той засече километража. Точно след четири и половина километра спря и слезе от колата.

Слънцето, огромно и оранжево, залязваше, но въздухът си беше все така задушаващо горещ. Това беше Калахари — величествена пясъчна равнина, широка две хиляди километра, известна тук като велд. Току-що бе пресякъл границата на Южноафриканската република с Намибия.

Тази граница в по-голямата си част е необозначена, неохранявана и лишена от всякакви ограничаващи прекосяването й бариери. Тя буквално минава през села, обитавани в продължение на векове от племена, дори неподозиращи за външния свят. Преминаването на границата между Южноафриканската република и нейните съседни страни — Намибия, Ботсвана, Зимбабве и Мозамбик — е елементарно. Хиляди африканци го правят в двете посоки всеки божи ден.

Сложил слънчевите си очила, Бауман чакаше до колата, жадно отпиваше студена вода от термоса и се наслаждаваше на призрачния, сякаш извънземен пейзаж: напуканите от сушата речни корита, високите охреночервени дюни, сиво-зеленикавите шубраци и бодливите акациеви храсти. Горещината сякаш извираше изпод набраздената от вятъра пясъчна повърхност.

Десетина минути остана застинал и омаян от тишината, нарушавана само от тънкия писък на вятъра. Само преди часове бе гледал малък къс небе през решетките на тесния прозорец, а сега стоеше в центъра на необятно пространство и накъдето и да погледнеше, не виждаше дори помен от цивилизация. Никога не се беше съмнявал, че отново ще вкуси свободата, но сега буквално се опияняваше от нея.

След малко се разнесе някакъв първоначално едва доловим шум и той забеляза малка черна точка в небето. Тя бавно се увеличаваше, шумът се засили и накрая с оглушителен грохот хеликоптерът застина точно над главата му.

Пясъкът около него се завъртя във вихрушка, зачатка по стъклата на очилата, заби се в очите му и те се насълзиха. Той замижа и се затича към машината, кимна за поздрав и скочи вътре. Без да каже нито дума, пилотът издигна хеликоптера.

Бауман сложи наушниците и се облегна на седалката, за да се наслади на полета до Виндхук, столицата на Намибия и мястото, където се намира единственото международно летище на тази страна.

Не бе успял добре да се наспи предната нощ, но се чувстваше съвсем бодър. Това беше добре. Защото през следващите няколко часа щеше да му се наложи да бъде бдителен до крайност.

Валери Санторо беше хубава жена. Дори след смъртта тялото й си оставаше пищно. Беше полагала големи усилия да го поддържа в необходимата за клиентите си форма. Гърдите й бяха щръкнали и съмнително идеални — очевидно си беше сложила силиконови импланти. Но Сара още не можеше да се насили да погледне повторно лицето й, защото половината чело липсваше. Тъмна кръв се бе съсирила по ръбовете на дупката с неправилна форма, оставена от куршума. Сара вече бе научила, че начинът, по който е настъпила смъртта, не може да се свърже със самоубийство.

Бледосините очи я гледаха предизвикателно и й се струваше, че долавя в безжизнения поглед презрително недоверие. Устните бяха леко разтворени.

— Готино маце — отбеляза Питър.

Интимното й окосмяване беше оформено във формата на знака на „Мерцедес“.

— Момиче от класа, а?

Сара не отговори.

— Какво ти е, да не си загубила чувството си за хумор?

Фотографът вече щракаше, осигурявайки необходимата документация срещу всякакви бъдещи въпроси на съдебните заседатели. През няколко секунди различна част на тялото се осветяваше от бляскането на светкавицата — дясната буза, лявата ръка, свита в отпуснат юмрук, идеалният овал на гърдата…

— Как се казваше агенцията, за която работеше?

— Агенция за придружителки „Звезден прах“ — разсеяно отговори Сара. — Най-процъфтяващата фирма с момичета на повикване в Бостън.