Джоузеф Файндър: Часът нула

Той пак изхленчи, после простена и изведнъж осъзна, че върти таза си в някакъв странен ритъм и закачливо й предлага задните си части.

— Ще ти смъкна кожата от гърба! — каза тя и той повярва, че му говори истината. Едва се сдържаше.

Жената виждаше, че е на самия праг на оргазма. А тя още не бе прибягнала до средството, което се продаваше в санитарните магазини под названието „Неврологичен стимулатор на Вартенберг“. Затова бързо извади от кожената си чанта инструмента, наподобяващ миниатюрна детска въртележка върху дръжката на скалпел. От колелцето излизаха десетки остри спици. Тя леко прекара инструмента по краката му и нагоре през гръдния му кош.

Стенанията му се разнасяха вече накъсано и умолително — той наистина хлипаше като жена на прага на оргазма.

Тя леко хвана с лявата си ръка тестисите му и ги погали, а с другата прекара колелцето с острите спици по задната част на бедрата му, този път надолу към коленете. Премести лявата си ръка върху члена му и започна да го гали, усещайки, че моментът настъпва. Мъжът вече се тресеше, клатеше се несъзнателно напред-назад и не преставаше да стене. Тя вдигна спиците върху цепнатината на задника му и нагоре по гръбначния стълб, продължавайки да гали члена му, и още преди да стигне с инструмента до основата на тила му, той започна да се изпразва спазматично, извил тяло в сладостна тръпка.

— Така — каза тя, когато той рухна върху леглото. — Сега отивам да взема от портфейла ти онова, което ми се полага.

Той беше в такова състояние, че дори не чу какво му казва, но и да бе чул, това едва ли имаше значение — толкова изцяло се бе предал.

Блондинката стана и делово отиде до писалището, където лежеше куфарчето му. Отвори го — той както обикновено не го бе заключил — извади от него един блестящ златен диск и го пусна в черната си чанта с приспособления, където той се загуби сред бичове и въжета.

Погледна към леглото и видя, че клиентът й дори не е помръднал: лежеше все така проснат, продължаваше да диша тежко, а по гърдите и гърба му се стичаше пот и попиваше в светлозелената тъкан на постелките. Очертаната по-тъмна граница около тялото му й напомни за отпечатъците в снега, които тя и сестричките й обичаха да правят като малки. И след това в съзнанието й се стрелна друга, съвсем различна асоциация: равната влажна граница около мъжа приличаше на грубо очертания с бяла боя контур на труп при оглед на полицията.

Тя бързо се наведе, извади портфейла му от задния джоб на захвърлените панталони, отброи четири банкноти по петдесет долара и ги прибра.

След това се върна при напълно изтощения си клиент и го погали. Към покорените винаги трябва да се проявява и малко ласка. Мъничко.

— Обърни се и коленичи пред мен — тихо, но властно нареди тя.

Той се подчини и тя отключи белезниците, след това откопча нашийника и свали качулката.

Сребърната му коса беше щръкнала на потни снопчета, лицето му бе аленочервено. Той бавно примигна и погледът му постепенно се фокусира.

Тя го потупа по главата.

— Ти беше много добро момче. Добре ли ти беше?

Единственият му отговор бе слабата немощна усмивка.

— Сега трябва да бягам. Обади ми се следващия път, когато дойдеш в града. — И тя с любов прекара пръстите си по бузата му и през устните. — Наистина беше много добро момче.

На една съседна пряка бе паркиран блестящ черен микробус. Блондинката подраска по огледалното стъкло на колата и то се смъкна на няколко сантиметра.

Тя извади златния диск от кожената си чанта и го сложи в подложената шепа.

Не видя никакво лице.

Спрените на Марлборо стрийт коли хвърляха сини и бели лъчи от въртящите се на покривите им лампи. Бяха пет, патрулни, и бяха паркирали в две колони на тясната улица, блокирайки целия трафик в пиковия час чак до Масачузетс авеню и вбесявайки и без това лесно избухливите бостънски шофьори.

Сара Кехил паркира старата си „Хонда Сивик“ и се отправи към сградата, пред която стоеше едър млад полицай с бележник в ръка. Беше по тениска, джинси и маратонки — облекло, което едва ли би могло да се окачестви като униформено — но имаше извинението, че я бяха извикали точно когато се бе захванала да приготвя вечеря за себе си и осемгодишния си син Джаред. Сос за спагети. Така че ръцете й миришеха на чесън, което бе крайно неприятно, тъй като щеше да й се наложи да се здрависва с много хора. Е, майната им, ако не обичат чесън.

Полицаят с бележника едва ли беше прехвърлил двайсетте. Беше ниско подстриган, топчест, някак притеснен и се шегуваше с друг полицай.