Джоузеф Файндър: Часът нула

Беше малко над четиридесетте, но всеки би го взел за десет години по-млад. Освен това беше поразително красив. Косата му бе гъста, черна и вълниста, тук-там напръскана със сребро. Старателно поддържаната му къса брада подчертаваше линията на челюстта, носът му бе прав; веждите му бяха тежки и плътни; кожата му бе с тъмния маслинов тен, характерен за Средиземноморието.

Бауман спокойно би могъл да бъде сбъркан с италианец от южните райони или дори с грък, ако не бяха искрящите му чисто сини очи с дълги ресници. Усмихнеше ли се — а това правеше рядко и единствено в случаите, когато искаше да пусне в ход неотразимия си чар — лицето му се озаряваше, а зад устните се показваха идеално равни и бели зъби.

За шестте години, прекарани в затвора Полсмур, той беше успял да постигне физическа форма, за каквато при други условия не би могъл и да мечтае. Всъщност, откакто се помнеше, той винаги си беше здрав, но сега беше напомпал мускулите си с необикновена сила. Причината бе, че когато не четеше, нямаше с какво друго да се занимава, освен с калистеника и хва-ранг-до — малко известно корейско бойно изкуство, което бе усъвършенствал с години.

Той облече синята си затворническа униформа с отпечатан на гърба номер 4 — крилото на затвора Полсмур, в което се намираше. После оправи леглото си и се приготви за дългия ден.

Затворът Полсмур е разположен край Кейптаун, Южна Африка, на земя, където някога е имало хиподрум и няколко ферми. Заграден е с високи стени, върху които е опъната бодлива тел, по която тече ток. Надзирателите живеят със семействата си на територията на затвора в уютни апартаменти и имат на разположение центрове за възстановяване, плувни басейни и градини. Четирите хиляди затворници се държат в строгост, станала пословична.

Полсмур, един от единайсетте затвора със строг режим в Южна Африка, така и не бе успял да спечели страховитата репутация на вече закрития затвор на Робен — парче скала непосредствено до брега на Капския полуостров, и все пак бе наследил Робен Айланд като място, където излежават присъдите си най-опасните престъпници на Южна Африка. Точно тук Нелсън Мандела бе прекарал последните няколко години от четвъртвековната си присъда след закриването на Робен Айланд и превръщането му в музей.

Бауман бе прехвърлен тук в микробус, с крака, оковани в обща верига с двайсетима други, от Централния затвор на Претория непосредствено след закрития процес срещу него. За повечето бури, работещи тук като надзиратели, както и за всичките си съкафезници, затворникът с номер 322/88 беше загадка. Странеше от останалите и почти не говореше. Вечеряше, седнал отделно, и безстрастно ядеше лоясалите зеленчуци. Когато го извеждаха в двора, за да се разтъпче, неизменно се занимаваше с калистеника и хва-ранг-до, а след като го върнеха в килията му, вместо да гледа телевизия като всички останали, четеше книги — забележителни с разнообразието и необичайността си книги, като се започне с историите на създаването на атомната бомба или на международния петролен бизнес, през биографиите на Чърчил и Ницше, описание на последния скандал, разтърсил Уолстрийт, монографията на Макс Вебер „Етиката на протестантството и духа на капитализма“ и се завърши с трактат върху ренесансовата архитектура в Италия от XVI век.

Другите затворници (наричани тук bandiete или skollies) пушеха контрабандно внесени дълги цигари, приготвени в домашни условия и завити в кафява хартия, известни под името zoll, докато Бауман неизменно пушеше „Ротманс“. Никой нямаше представа как се снабдява с тях. Той не се набъркваше в контрабандните машинации на останалите и не проявяваше никакъв интерес към опитите им за бягство, които най-често бяха напълно аматьорски подготвяни и по правило се проваляха.

Не стана и член на нито една от многобройните банди, които, окуражавани от администрацията, контролираха затворниците. Това бяха строго организирани йерархично изградени общества, управлявани от съвети, известни като kringz. Занимаваха се с ритуални убийства, обезглавявания, разчленяване на телата и дори канибализъм. Държаха се подчертано враждебно с нечленовете, които презрително наричаха mupatas или овце.

Веднъж, няколко дни след пристигането на Бауман в Полсмур, една от бандите изпрати своя най-зъл lanie — водач, излежаващ дълга присъда, когото всички най-старателно отбягваха — с цел да го сплаши. Намериха го малко по-късно брутално убит — всъщност така зловещо обезобразен, че дори на закоравелите типове, които го откриха, им призля от гледката. Няколко от затворниците бяха имали нещастието да станат свидетели на разправата, протекла светкавично бързо и отблъскващо безжалостно. Най-ужасното нещо бе, че дори в разгара на схватката ледено безстрастното изражение на Бауман изобщо не се бе променило. По-късно никой не пожела да признае, че е видял самото убийство. В резултат към Бауман се отнасяха с уважение и повече никой не посмя да го закачи.