Джоузеф Файндър - Часът нула

— Ама ти какво… — започна Кийви и го изгледа с подозрение.

Бауман го дари с лъчезарната си усмивка и обясни:

— Багажникът се разглоби. Ама като знам колко му плащат на бедния старец, никак не се изненадвам.

Но Кийви не можеше така лесно да се отърве от подозренията си, така че само тъпо завъртя глава:

— Разпадна ли се?

Бауман се измъкна от колата, сложи ръка през раменете на надзирателя и подметна приятелски:

— Знаеш ли какво? Хайде това да си остане между нас.

Кийви алчно присви очички и попита:

— Колко ще получа?

— Оо… доста, баас! — увери го Бауман, без да сваля ръка от раменете му. — Например… едно свинско ухо.

И рязко заби юмрук в ямката под мишницата на Кийви с такава сила, че смаза брахиалния нерв.

Кийви рухна.

Бауман го прихвана, докато падаше, и смаза трахеята му. После изтегли тялото под един тезгях. Минута по-късно вече се бе скрил в тайното отделение в колата. Беше тъмно и тясно, но нямаше да му се наложи да чака дълго. И наистина, само след малко чу крачките на другия надзирател.

Настана кратка тишина, после със силно метално тракане започнаха да се вдигат боядисаните в синьо стоманени врати, които водеха към света навън. След три завъртания на ключа — сигнал, че всичко се развива по план — двигателят запали и колата бавно потегли.

После спряха и изминаха една-две минути, та пазачите на изхода да проверят колата. Бауман много добре познаваше процедурата на огледа и бе сигурен, че няма да го открият. Някой отвори багажника и Бауман видя тънката ивица светлина в процепа към пода на багажника.

Дълбоко и безшумно пое въздух. Сърцето му биеше бясно. После капакът на багажника с трясък се затвори и колата пак потегли.

Вече се намираха във вътрешния двор.

Отработените газове започваха да го задушават. След малко колата пак спря. Той знаеше, че сега се намират пред портала на затвора, където следваше да бъде направен поредният небрежен оглед. Така и стана — колата пак потегли, но сега ускори, включвайки се в главния път, водещ към Кейптаун.

Бауман бе умен и прекрасно разбираше, че не би могъл да организира бягството си без помощта на влиятелния швейцарец, който по неизвестни причини бе взел присърце излизането му на свобода.

Шофьорът — младеж на име Ван Луун — беше счетоводител в затвора и приятел на капелана, така че бе проявил желание да посрещне с току-що ремонтираната му кола стареца, който пристигаше от Йоханесбург на летище „Д. Ф. Малан“.

Предварителната уговорка с Бауман бе, че Ван Луун ще спре да зареди на една от бензиностанциите по пътя, след което ще изтегли колата встрани, за да пие кафе. Това бе моментът, в който Бауман трябваше да се измъкне.

Планът бе изпълнен без засечка.

Най-сетне бе свободен, но опиянението му донякъде бе помрачено от неприятния епизод с надзирателя. Колко жалко, че се бе наложило да убие бедния нещастник. Тъкмо беше започнал да го харесва.

Няколко часа преди това през една дъждовна вечер в Бостън, млада руса жена енергично прекоси фоайето на хотел „Четирите сезона“, отправяйки се към асансьорите.

Изражението й издаваше, че е делово настроена, веждите й бяха извити, а устните й едва доловимо нацупени. Облечена бе в двуреден костюм в морскосиньо с подплънки на раменете, шалче, ослепително бяла копринена блузка, семпла перлена огърлица в тон с изящните перлени обеци и черни боти. Под мишница стискаше тънка папка от щавена кожа. В другата си ръка — и това съвсем не се връзваше с впечатлението, което младата дама излъчваше — държеше голяма черна кожена чанта.

Всеки на пръв поглед би решил, че жената е скъпоплатен адвокат или шеф на компания и се прибира от вечеря с клиенти. Но по-внимателното взиране би разкрило подробности, които разсейваха тази илюзия. Това бе може би прекалено очевидно — боядисаната пепеляворуса коса, стигаща до раменете й, или неспокойните сини очи…

Портиерът първо я погледна бегло, после се взря в нея с вече изострено внимание, наклони глава и прехвана погледа на един от дежурните от хотелската служба за сигурност — жена, седнала в голямо удобно кожено кресло, преструваща се, че е зачетена в „Бостън Глоуб“.

Тя леко помръдна вежди, колкото да покаже, че и нейните подозрения са събудени, но след това се усмихна и едва забележимо сви рамене, сякаш казваше: „Нека върви, не можем да сме сигурни“.

Администрацията на „Четирите сезона“ правеше всичко възможно, за да обезсърчи момичетата на повикване, но в съмнителни случаи като този беше много по-препоръчително да се направи пропуск, отколкото да бъде оскърбен обикновен посетител на хотела.