Джоузеф Файндър - Часът нула

— Валери беше моя информаторка — сопна се Сара.

— Да не се е чукала с полицаи?

— ОП — каза тя. Имаше предвид „Организирана престъпност“, но не поясни.

Преди да се отдалечи, Хърлихи предупреди Питър:

— Внимавай да не пипа нищо, за да не прецака някоя улика, ясно ли е?

— Ще се постарая — успокои Питър началника си и като я поведе към трупа, добави с подчертано сладък глас: — Капитан Франсис К. Хърлихи. Задник първа класа.

— Много мил човек.

— Нека не забравяме, че ми прави услуга, като те допусна тук. Не пропусна да ми натякне, че някакъв негов приятел миналата година пораздрусал един бар за обратни в Саут Енд, а вие сте го опандизили или нещо такова.

Сара сви рамене.

— Нямам представа. Не се занимавам с корупцията сред полицаите.

— Повечето момчета не са никак доволни, че си тук.

Тя пак сви рамене и попита:

— А защо има толкова много хора?

— Не знам. Случайно според мен. От пет години за пръв път ми се случва всички повикани да се отзоват без забавяне. Долетяха накуп, само „Глоуб“ го няма. Пълен цирк, нали виждаш.

Питър Кронин беше рус, с трапчинка на брадичката. Беше симпатичен, дори красив, и добре съзнаваше въздействието на външността си върху жените. Дори през време на краткия им, но бурен брак, бе съумял да извърти няколко „извънбрачни връзки“, както най-лекомислено се бе изразил. Нямаше никакво съмнение, че и в момента го чака жена, която се чуди дали някоя повлекана — не, някоя друга повлекана — няма да се впие в него тази нощ като пиявица.

Докато си пробиваше път през тълпата, поздравявайки небрежно познати и колеги, Питър намери време да я попита:

— Как е моят приятел?

— Вероятно гледа „Бийвъс и Бътхед“ — отговори тя. — Или това, или „Театър на шедьоврите“, не съм сигурна. Предполагам, че случаят не е възложен на теб, нали?

— Теди ще го поеме. Аз само помагам.

— Как е била убита?

— Прострелна рана. Трябва да те предупредя, че гледката никак не е приятна.

Сара сви рамене, сякаш бе виждала хиляди убийства, макар че както Питър добре знаеше, ставаше дума за не повече от дузина, които неизменно бяха предизвиквали у нея вълна на непреодолимо отвращение.

Досега не бе идвала в апартамента на Валери. Бяха се срещали по барове и ресторанти. Жилището беше трансформирано в студио с кухненски бокс, стените бяха покрити с огледала и впечатлението, което се създаваше, бе за технологичен бордей. Мебелите бяха евтини и боядисани в черно. Виждаше се износено кресло — истинска реликва от седемдесетте години — тапицирано с мръсножълта дамаска. Имаше стар лентов дек и застрашително извисяващи се тонколони с избеляла тъкан. Жилището на Валери изглеждаше точно както би могло да се очаква — като бърлога на проститутка.

Валери Санторо лежеше просната по гръб върху огромното си легло. Черната постелка бе покрита с вече засъхналата й кръв. Едната й ръка бе игриво изметната назад, сякаш бе викала някого. Косата й бе до раменете и боядисана в пепеляворус цвят. На устните й още имаше следи от кораловочервено червило. Сара усети как стомахът й се бунтува и бързо отмести поглед.

— Да — потвърди тя, — тя е. Сега доволен ли си?

На малкия паркинг до бензиностанцията Принца на мрака намери наетия джип с висока проходимост — „Тойота Дабъл Кеб“ с четири врати, брезентов гюрук и резервоар с повишена вместимост. На багажника върху покрива бе пристегната палатка, а в другия отзад имаше газов котлон и лампа, резервен кат дрехи и слънчеви очила. Стикерът на задния капак идентифицираше колата като собственост на „Импириъл кар рентал“ от Кейптаун. Ако някой го спреше, той щеше да е само поредният глупак, излязъл да къмпингува из пустинята.

Сложи ръка върху капака на двигателя. Беше топъл, значи колата бе оставена тук преди съвсем малко. Това беше добре.

Бързо се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, след това коленичи до вратата на колата и опипа с ръка под прага. Пръстите му докоснаха грубата кръпка на скорошна заварка. Бауман натисна внимателно и ключът на запалването падна в ръката му.

Няколко преки по-надолу той паркира до кабина с телефонен апарат за международно избиране, набра дълъг телефонен номер и двайсет секунди по-късно вече се бе свързал.

Обади му се мъжки глас:

— „Грийнстоун лимитид“.

— Дайте ми обслужване на клиентите — поиска Бауман.

— Един момент, моля.

Чуха се няколко тихи изщраквания и в слушалката се чу друг мъжки глас: