Джоузеф Файндър - Часът нула

Но този факс с празно поле на изпращача представляваше безсмислен набор от думи. Дайсън остана загледан в него цели няколко секунди, докато накрая се досети, че става дума за договорения с Бауман шифър със заместване.

Той позвъни на Ломакс и му връчи листа със задачата да се справи с разшифроването. Ломакс отнесе факса и джобния речник и след четвърт час се върна с текста.

Дайсън сложи очилата си за четене и прегледа „превода“.

— И какво, по дяволите, би следвало да означава това? — попита той помощника си. — „Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко“?

Ломакс отговори с въпрос:

— Дори да има изтичане на информация, откъде знае той, че тя е от наша страна?

— „Изтичане“ — озъби се Дайсън. — В каква степен? След като не казва, че прекратява операцията, значи не е чак толкова сериозно.

— Не знам.

— И това „… практически в течение на всичко“ — що за израз е това?

— Не знам.

— Споделил съм само с двама души — замислено каза Дайсън. — С теб и с Кинцел. — Йохан Кинцел ръководеше клона на „Дайсън & къмпани“ в Цуг, Швейцария и бе едно от действително малцината доверени лица на Дайсън.

— На практика на Кинцел не сте казали нищо съществено — напомни му Мартин Ломакс. — Освен най-общо за намеренията ви.

— Но вие двамата сте разговаряли по този въпрос, сигурен съм в това.

— Естествено — съгласи се Ломакс. — Той отговаря за връзката с банките. Но комуникирахме само по секретния телефон.

Дайсън погледна секретаря си с изпепеляващ поглед.

— Предполагам говориш за руския телефон?

— Разбира се.

Дайсън поклати глава.

— Тези телефони са сигурни и те са единствените, които искам ти или Кинцел да използвате. Какво, по дяволите, иска от нас този човек? Моят офис се преглежда профилактично за подслушващи устройства всеки ден. И това се прави за цяла Аркадия всеки понеделник… Хм, значи сега вече изобщо не можем да влезем във връзка с него. Случи се точно това, което исках да избегна.

— Поне знаем, че е в Ню Йорк.

— Голямо успокоение. Остава само една седмица, а ние нямаме представа докъде е стигнал.

— Важното е, че вие по никакъв начин няма да бъдете свързан с онова, което ще се случи.

Дайсън се усмихна загадъчно и посегна към поредната пура „Маканудо“, чийто край отряза с прецизността на хирург. Запали я със златната си запалка и се обърна към прозореца. Мартин Ломакс стоеше, без да проговаря, научил отдавна, че не бива да прекъсва замислянията на своя шеф, които напоследък зачестяваха.

Всъщност в съзнанието на Дайсън за пореден, може би милионен път, прелиташе картината на инцидента. Той не бе намерил отражение в нито един от вестниците — сигурен белег, че американското правителство и неговите съюзници бяха потулили нещата. Операцията бе проведена немарливо, така че колкото по-малко се знаеше за нея, толкова по-добре.

Дайсън винаги се бе страхувал от така наречените „ловци на глави“ — работещите на свободна практика детективи, които издирват и залавят търсени лица, за които е обявена награда — но не му бе хрумвало да се пази от такъв човек, работещ на договор за американското правителство, което бе възможно най-високото ниво на подобен ловец, разполагащ с най-изчерпателна разузнавателна информация.

Вашингтон явно бе вдигнал ръце. Всички законни възможности бяха изчерпани. Отдел „Международна дейност“ към Министерството на правосъдието бе предал на Департамента заявката си за екстрадиране. Департаментът я беше препратил към швейцарското си посолство. Поискано бе и сътрудничеството на сектор „Международно издирвани бегълци“ към Централното американско бюро на Интерпол, но и това не бе помогнало.

И тогава в главата на някой от Министерството на правосъдието, чието безсилие очевидно го бе докарало дотам да разглежда явно абсурдни варианти, се бе родила идеята: майната им на федералните маршали; да наемем човек и да го пратим в Монако, където Дайсън и жена му отиват два пъти месечно; да го упълномощим да залови досадника — ей така, да влезе в кралството, да го хване за яката и да го довлече обратно в Щатите, за да го изправим пред съда и правосъдието. И да замажем нещата както можем впоследствие.

Опитът бе извършен на тъмна улица в близост до казиното. За сигурност бяха изпратили двама ловци, а не един. За да се погрижат за двамата бодигардове на Дайсън, разбира се.

Луната беше пълна, небето черно-синьо. Двайсет и шести юни. Малкълм и Александра Дайсън току-що си бяха тръгнали след нощ, прекарана край масата за бакара, придружавани от трийсет и една годишната им дъщеря Пандора — фина, красива жена, единственото им дете, дошла от Париж да ги види.