Джоузеф Файндър - Часът нула

— Само го оставете на мира — успя да изпъшка тя, но те се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я и я заудряха.

Тя отчаяно изпищя.

— Махайте се! — разнесе се мъжки глас вдясно от нея. — Пусни я веднага!

Тя зърна малко вдървено приближаваща се фигура на строен мъж с очила и по джинси, облечен с тъмносиня тениска. Той се хвърли без замисляне срещу нападателите. Едно от момчетата — онова, което бе отнело якето на Джаред — се обърна, за да прегради пътя на новопоявилия се защитник, а другото с бухалката замахна и с все сила го удари в бедрото.

Мъжът политна. Очилата му изхвърчаха на няколко крачки, едното стъкло изскочи от деформираната рамка.

В следващия момент, също така бързо, както се бяха появили, трите момчета побягнаха. Джаред лежеше на земята и плачеше. По челото му се стичаше кръв. Тя изтича при него и го прегърна.

— О, боже! Боже мой… Добре ли си? Добре ли си?

— Боли — отговори той с тъничък гласец.

— О, боже — прошепна тя и затърси в окървавената му коса раната, от която шуртеше кръвта.

Бяха го ударили по главата. Тя силно го стисна, усещайки как телцето му се надига и отпуска под нея от риданията му. Когато най-сетне напипа отворената рана, той се сгърчи от болка. Тя вдигна поглед и видя мъжа със синята тениска с мъка да се надига от земята.

— Добре ли е? — попита я мъжът. Имаше меки кафяви очи и невчесана прошарена коса. Държеше се за бедрото, после се наведе да вдигне очилата си, които изглеждаха безнадеждно счупени. — Май са го ударили зле.

Приближи се, коленичи до нея и докосна главата на Джаред. Той изви от болка.

— Изглежда лошо — отбеляза мъжът. — Ще трябва да го откараме в болница. Има ли наблизо?

— Нямам представа — призна Сара, ужасена от мисълта, че Джаред може да е сериозно контузен. — О, боже… Трябва да има!

— Можете ли да го вдигнете? Ако не можете, ще го направя аз. Не трябва да върви.

— Не — бързо отговори Сара. Не искаше да позволява на непознат да докосва Джаред, макар човекът да изглеждаше съвсем прилично, може би към четирийсетте, симпатичен и съвсем безвреден. — Аз ще го нося.

— Ще спра такси.

След малко, на път за болницата, той й се представи. Казваше се Брайън Ламоро, архитект, писател и професор по архитектура и градоустройство в Едмънтън. Нещата се бяха развили толкова светкавично, че тя не бе намерила време дори да благодари на непознатия, отзовал се на вопъла й за помощ.

Когато таксито спря, Сара му позволи да извади Джаред и тръгна след двамата в отделението за спешни случаи на болницата „Свети Лука“. Кървенето на Джаред бе все така обилно и той изглеждаше замаян.

— Струва ми се, че е наред — опита се да я успокои Брайън. — От раните по главата винаги тече много кръв. Сигурно се е одраскал, когато са го съборили на земята.

Когато отвеждаха Джаред с количка, Сара за пръв път забеляза, че Брайън леко накуцва. Не можеше да прецени дали това е от удара с бухалката. Джаред, който гледаше към Брайън, не бе от най-тактичните и най-сетне реши да проговори:

— Сигурно са те ранили, когато се опитваше да ни помогнеш?

— Не точно — отговори Брайън Ламоро. — Е, насиниха ми бедрото, но ще се оправя.

— Но ти куцаш! — настоя Джаред.

— Накуцвам от доста време — отговори той. — Но иначе нищо ми няма.

— Как се случи? — попита Джаред.

— Джаред! — възмутено възкликна Сара.

— Не, не, няма нищо — успокои я Брайън. — Стана при нещастен случай. Преди много години.

— Аа. — Джаред изглеждаше удовлетворен от обяснението.

Хирургът острига косата му около раната и обезболи мястото с инжекция, разговаряйки през цялото време с детето, за да отклони вниманието му. Няколко минути след като местната упойка започна да действа, той започна да поставя шевовете. Сара държеше ръката на сина си, а Брайън седеше на един стол.

— Това е — съобщи на Сара хирургът, когато приключи. — Няма му нищо, ще се оправи. Трябва да се е одрал на нещо в земята — парче метал, счупено стъкло или нещо подобно, в резултат на което е получил повърхностна, но неприятна рана. За щастие тези рани лесно се шият.

— Не трябва ли да проверим за сътресение? — попита Сара.

— Няма никаква причина — каза лекарят. — Доколкото разбрах, той не е губил съзнание, нали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Е, тогава не се налага.

— Не е ли опасно да инфектира?

— Почистих раната, детето има валидна ваксинация против тетанус, както ми казахте, значи няма основания за безпокойство. Не, на ваше място не бих се безпокоил. Внимавайте да не си мие косата три дни. Следете все пак за признаци на инфекция, като почервеняване или събиране на гной. След една седмица шевовете трябва да се свалят. Ако имате собствен педиатър, може да го направи и той, иначе елате пак тук. Ще се оправи.