Джоузеф Файндър - Часът нула

Тора определено бе възможно.

Беше крайно малко вероятно изтичането на информацията да е станало по време на онзи единствен и кратък телефонен разговор по спътниковата връзка, по време на който той бе казал само няколко думи, които при това биха могли да се интерпретират по безкрайно много начини. Да, и ЦРУ, и АНС, и ЦПР можеха да използват спектрален анализатор, за да уловят този характерен сигнал, но какво би ги накарало да сторят това?

Горчивият опит бе научил Бауман колко опасно е да се доверява дори на засекретените линии за комуникация и той имаше за правило да прави това само когато е абсолютно наложително. Когато либийците го наеха да вдигне във въздуха през 1986 дискотеката „Ла Бел“ в Западен Берлин, те бяха проявили върховната глупост да изпратят „засекретено“ съобщение от Триполи до Източен Берлин, предсказвайки „радостно събитие“, което щяло да се случи в някой берлински клуб. Американците бяха прехванали съобщението и трескаво се бяха опитали да затворят за известно време клубовете в Западен Берлин, без да знаят кой от тях е набелязан за мишена. Операцията за малко не се провали и Бауман едва сдържа нервите си тогава. Това поне послужи на либийците за урок: оттогава те използваха за комуникация само куриери — единственият напълно сигурен начин за свръзка.

Повторното използване на телефона представляваше риск, макар и неголям. И все пак, заслужаваше си да вземе някои предпазни мерки. Това щеше да бъде последното му обаждане до Дайсън, освен ако не възникнеше непредвидена кризисна ситуация.

Това обясняваше използването на факса.

Бауман позвъни по спътниковата линия до банката в Панама Сити, откъдето потвърдиха, че вторите 3.3 милиона долара са прехвърлени по неговата сметка в Лихтенщайн. Чудесно, оставаше само една седмица до датата на удара. Дайсън коректно бе изпълнил задълженията си по договора и не се бе проявил като скъперник с парите. От друга страна, 3.3 милиона долара за човек като Дайсън не бяха нищо повече от джобни пари.

Следващото му позвъняване беше до лихтенщайнската банка, от която той закупи злато на кюлчета на стойност малко под 6.6 милиона щатски долара. Загуби няколко хиляди от сделката, но в стратегически план ходът му щеше да се изкупи с лихвите.

След това седна и написа следното съобщение:

„Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко. Претърсете у дома офисите и средствата за свръзка за подслушващи устройства; проверете персонала. Не използвайте телефон. Прекъсвам контакта.“

Завърши с:

„С настоящето потвърждавам получаването на втория дял.“

Използвайки джобния речник, който бе купил още в Париж, той зашифрова съобщението си с прост шифър със заместване и напечата получения текст с пишещата машина на една от фактурите бланки. Съдържанието изглеждаше съвсем невинно — изброяваха се цените на поискани артикули, а именно: позиция 1 — #101.15, позиция 2 — #13.03 и така нататък. Само Дайсън знаеше, че това следва да се разбира по следния начин: страница 101, петнайсета дума от началото; страница 13, трета дума и т.н. Прост шифър, но практически неразбиваем.

Бауман бе определил на Дайсън петминутен прозорец, през който да му изпрати по факса зашифровано по подобен начин съобщение. Той си поръча обяд по румсървиса, подремна и после отново отвори антената на MLink-5000.

Точно в началото на договорения прозорец индикаторът примигна, за да сигнализира, че приема съобщение, след това факсът леко забръмча и от него изпълзя лист с отговора на Дайсън.

Той го прочете, след това изгори в пепелника и този лист, и всички останали, които бе използвал, изсипа пепелта в тоалетната, пусна водата и излезе на разходка.

За свръзка с АНС бе избрана Кристин Виджиани. Задачата й на практика се свеждаше до едно-единствено нещо: да разбере колкото може повече за прехванатия телефонен разговор и да настоява за още информация. Сара се бе погрижила да й издейства достатъчно висок допуск, даващ й правото да чете прехванатите от АНС разговори.

АНС не само бе пословично потайна организация, но се отнасяше с крайна неохота към идеята да споделя с конкурентните ведомства повече от минимално необходимото за своите методи и източници на информация. Виджиани още в началото се сблъска с проблема да намери човек, който, от една страна, би могъл да й каже нещо съществено, и от друга — да е упълномощен и да има желанието да говори за това.