Джоузеф Файндър - Часът нула

— Но пък ще разполагаме със следа.

— Голяма следа, няма що!

— Не бъди толкова критичен, моля те — сгълча го Сара. — За нас това поне би било изходна точка.

— Ако имаме късмет.

— Да, понякога човек наистина трябва да разчита на мъничко късмет. Да напомням ли собствените ти думи: мисли позитивно!

В голям град като Ню Йорк Бауман се чувстваше като в родната си стихия. С лекота се сливаше с тълпата, грижейки се постоянно да мени облика си. Организираше каквото трябва, уговаряше си срещи и купуваше необходимото му в пълна анонимност.

В началото нае апартамент с една спалня на четиридесет и първия етаж на нюйоркския „Хилтън“ в крилото, известно като „Директорската кула“. Имаше и не толкова скъпи стаи, както и още по-луксозни хотели, но за него беше най-важна височината, на която щеше да живее.

Монтира сателитния си телефон на перваза на източния прозорец, отвори капака му, за да ориентира плоската многоелементна антена, провери индикатора за сила на сигнала и нагласи наклона по-прецизно. След това, вместо да използва слушалката, включи в куплунга на апарата кабела на портативния факс, който бе купил на Четиридесет и седма улица. Постави на съседната маса евтината електрическа пишеща машина, с която се бе сдобил от същото място, и няколкото празни формуляра за фактури.

И за пръв път почувства безпокойство. Ситуацията се беше променила.

Изобщо не бе имал намерение да убива висш служител на ФБР, макар и оглавяващ неговото издирване, но не бе имал изход. Бе направил всичко възможно смъртта да изглежда като случаен акт на непровокирано насилие — беше откраднал портфейла на Тейлър и със снабдения си със заглушител револвер бе прострелял мъртвото тяло в главата и гърлото. Бе взел от куфарчето списъка на членовете на специалната работна група, но не бе докоснал нищо от останалото. Надяваше се разследващите смъртта на Тейлър да помислят, че убиецът дори не се е сетил да надзърне в багажника на колата. Но дори да заподозряха Бауман, те не можеха да знаят, че той разполага със списък с имената на хората в групата.

Сигурно беше едно: ФБР бе научило достатъчно за начинанието му, за да сформира спешно специално звено, натоварено със задачата да го издири. Това беше сериозно. Имаше възможност мисията му да претърпи провал и той да бъде заловен. И той за пръв път се запита струва ли си да продължава по плана.

Вече бе получил значителна част от парите на Дайсън и знаеше, че ако иска, може да изчезне сега по такъв начин, че никога да не бъде открит. Но никога не бе прекъсвал мисия, освен в редките случаи, когато това му беше заповядвано. Съзнаваше, че хората зад бюрата имат склонност да проявяват предпазливост, дори страх, и това им е присъщо. Сам той смяташе, че задачата му едва е започнала. Гордееше се със своята ловкост и изобретателност, а най-високо поставяше таланта си да остава неоткриваем.

Истината бе, че въпреки реалната опасност той смяташе, че може да продължи, без да бъде заловен. Бяха го наели да свърши определена работа и той щеше да се справи. Гордостта не му позволяваше да се откаже по средата.

Така че насочи вниманието си към евентуалния източник на изтеклата информация. Съществуваха неприкрити докрай следи — такива винаги имаше, защото бе невъзможно човек да работи във вакуум — но той не вярваше, че сам неволно е станал причина за изтичане на информация. Вярно бе, че експертът по бомбите в Лиеж бе наясно с малка част от предстоящата операция и че познаваше устройството и механизма на задействане на бомбата. Но той знаеше твърде малко и определено недостатъчно, за да бъде информатор на ФБР.

Не, изтичането бе станало от екипа на Малкълм Дайсън. Въпросът бе дали някой от неговите помощници е бил убеден да работи за противниковата страна, или мерките за сигурност не са били достатъчни.

Ако се приемеше първата възможност — предателство от страна на някой от хората на Дайсън — това означаваше пълно компрометиране на операцията. По дяволите, именно затова Бауман не обичаше да работи в екип! Дали беше така, щеше да се разбере съвсем скоро. Дотогава той щеше да продължи, както бе планирал, но щеше да проявява по-голяма предпазливост, готов да прекъсне мисията си във всеки момент.

Ами ако изтичането на информация имаше механична, техническа природа, а не човешка? Подслушван факс апарат или телефон, монтирано устройство за подслушване в кабинета на Дайсън? Руснаци, англичани, американци — всички те разполагаха с техническите ресурси да подслушват телефонни разговори чрез своите спътници. Но нали Дайсън и хората му никога не използваха открити линии — Бауман изрично бе настоял на това. И все пак някой от неговите сътрудници би могъл да говори открито по аматьорски телефон — някое от онези устройства със зашифроване, които се намираха на пазара?