Джоузеф Файндър - Часът нула

Той спря на няколко преки на почти празния паркинг на бензиностанция на „Мобил“ и се върна пеша при дома на Пери Тейлър. Беше с плетена вълнена жилетка и нови бели маратонки. Изглеждаше като човек от квартала.

В едната си ръка държеше яркочервена каишка, която подрънкваше, докато вървеше, а в другата — специална алуминиева лопатка за почистване след собственото куче. Като наближи дома, той леко подсвирна и тихо извика:

— Тайгър! Хайде, приятел! Ела тук, Тайгър!

Тръгна по алеята за коли на Тейлър и с облекчение видя, че прозорците са още тъмни. Продължи леко да подвиква, оглеждайки обезпокоено поляната за изгубилото се непослушно куче. Накрая стигна до олдсмобила и бързо клекна зад него.

Ако по някаква случайност го зърнеше Тейлър или някой бдителен съсед, той имаше готово извинение. Независимо от това сърцето му биеше до пръсване. Тейлър бе служител на ФБР, отговарящ за антитероризма, и предпазливостта беше повече от наложителна.

Трябваха му само няколко секунди, за да вмъкне под задната броня на олдса плоска метална кутийка. Силният магнит веднага щракна.

— Тайгър, тук, Тайгър! — извика той с артистичен шепот и се изправи.

На втория етаж в съседната къща светна лампа. Бауман небрежно се върна по алеята, сви рамене и поклати примирено глава — най-вече заради съседа, който би могъл в този момент да го наблюдава.

Най-хубавите къщи в Амстердам са разположени на канала „Херенграхт“. Това е дълга редица от фасади на домове, построени в най-разнообразни изумителни стилове. Кварталът е известен като Златния завой.

Един от най-величествените домове, построен в стил Луи XIV с двойно стълбище на входа и тавани, покрити с фрески, принадлежеше на американец малко над четирийсетте, оженил се за изключително богата холандка и поел грижата за банковия й концерн.

Рано сутринта в огромната спалня мелодично иззвъня телефон и събуди както американеца, така и красивата му руса съпруга. Мъжът взе слушалката, изслуша съобщението, каза няколко думи и я сложи обратно.

След това тихо заплака.

— Какво има? — попита го жена му.

— Джейсън… — отговори той. — На смъртно легло е.

От пет години не се бе виждал с по-малкия си брат, който живееше в Чула Виста, Калифорния. Преди пет години брат му беше заявил, че е гей, и новината бе разделила завинаги неговото консервативно републиканско семейство.

Последваха разпри и двамата братя вложиха много жар във взаимни нападки и обвинения. Отношенията им безвъзвратно се влошиха и те престанаха дори да си говорят.

А тази сутрин бе дошла новината, че Джейсън — единственият жив роднина на Томас — е болен от СПИН в напреднала фаза. Според лекарите му оставала още най-много седмица.

Макар Томас да бе американски гражданин, той не бе напускал страната от две години, а последния път бе излизал само за едно кратко и неотложно отиване до Лондон. Мразеше пътуването и до тази сутрин се бе надявал никога да не му се налага да напуска Амстердам.

Той стана, слезе на долния етаж, изпи чаша koffie verkeerd (кафе с горещо мляко), приготвено от иконома, и направи резервация за първия възможен полет до Сан Франциско за себе си и жена си. След това отиде при покритото с мраморен плот писалище в кабинета си, където съхраняваше най-важните документи, за да извади паспорта си.

Но него го нямаше.

Това бе доста странно, защото го бе виждал на мястото му само преди два-три дни, когато се бе наложило пак да бърка тук, за да си извади копие от акта за раждане. Отново прерови чекмеджето, после го извади и погледна зад него, където той би могъл случайно да падне.

Не, и там го нямаше.

Чистачката, която се грижеше за кабинета му, бе идвала съвсем наскоро, но тя не бе човек, който би си позволил дори да отвори това чекмедже.

По-късно същата сутрин Томас, жена му и икономът претърсиха дома от тавана до мазето, но безрезултатно. Паспортът беше изчезнал.

— Защо не се обадиш в посолството и не кажеш, че се е загубил? — нетърпеливо го посъветва жена му. — Ще ти извадят нов веднага. Не можем да продължаваме с търсенето, ако ще пътуваме следобед.

Той позвъни в американското консулство на Мюзеумплайн и съобщи, че паспорта му го няма. След няколко уточняващи въпроса му казаха да дойде и да попълни съответните документи.

— Кажете ми пак името си, сър — помоли жената на другия край на линията.

Той отговори с нескривана досада, защото досега вече го бе споменавал три пъти на тази тъпачка. Дори й го беше произнесъл буква по буква, като на пълен идиот.