Джоузеф Файндър - Часът нула

Направи му впечатление, че входът за гаража на ФБР откъм Пенсилвания авеню е затворен и бариерата е спусната, вероятно по съображения за сигурност. Инцидентите в Световния търговски център и Оклахома Сити напълно обяснимо бяха поопънали нервите на ФБР. Той видя, че все пак се допуска влизането в сградата на туристически групи, стига да са съпроводени от екскурзовод. Без специални съображения, просто защото се чудеше какво да прави, той се включи в една от сутрешните групи, чиято обиколка започна пред витрината със снимките на десетимата най-търсени престъпници в Америка и завърши с филм за ръчното огнестрелно оръжие.

Останалата част от деня прекара в наблюдение на различните изходи на сградата, за да не пропусне момента, когато Тейлър би излязъл. Това така и не стана. Много служители на ФБР напуснаха по време на обедната почивка и се отправиха към съседния търговски комплекс, където имаше голяма закусвалня, но Тейлър, изглежда, се бе задоволил да обядва на бюрото си.

Към четири следобед Бауман се върна при колата си и зачака излизането на Тейлър. Червената точка помръдна чак в 18:45. Бауман даде на Тейлър достатъчен аванс, преди да го последва. По всичко личеше, че Тейлър се прибира у дома по маршрута, по който бе дошъл на работа.

Бауман караше след него разочарован. Това можеше да продължи дни наред и той нямаше да научи нищо, освен ако не влезеше или в офиса на Тейлър, или в дома му. Тейлър наистина се прибираше право вкъщи, но за да е напълно сигурен, Бауман проследи олдса дотам, докъдето му се стори благоразумно.

Проникването в къщата би било елементарно, но той нямаше никакви основания да се надява, че ще открие вътре нещо интересно. Отговорните служители на ФБР, какъвто Тейлър без съмнение беше, не съхраняват служебна информация в дома си. От друга страна, проникването в неговия кабинет, макар и възможно, бе толкова опасно, че самата идея за това изглеждаше налудничава. Без съмнение този човек или някой от колегите му се ровеха из миналото на Бауман. Следователно бе възможно да го разпознаят, ако го зърнат.

Но даже ако успееше да влезе във въпросния кабинет подходящо и убедително дегизиран, какво би могъл да намери там, освен ако не останеше за известно време сам — нещо, на което нямаше никакъв смисъл да разчита?

Бауман подозираше, че в сивото куфарче Тейлър държи пропуска си за сградата на Управлението и различни документи. По пътя можеше да се възползва от открилия се шанс.

Но не, грубата сила определено не бе подходяща в случая.

Бауман се върна в „Джеферсън“ и се обади в автокъщата, чието име — „Бротиган Мотърс“ — бе видял върху скобата на регистрационния номер на колата на Тейлър.

— Ало… — каза той, когато го свързаха със сервиза. — Обажда се Пери Тейлър. Купих си кола от вас, момчета — олдс, модел деветдесет и четвърта. И одеве, без да искам, си заключих ключовете вътре.

— Съжалявам, сър. Нямате ли резервен комплект?

— Всъщност имам, но е у жена ми, а тя замина за Маями Бийч при роднини. Добре съм се подредил, нали така?

— Господин Тейлър, ще трябва да ви поискам идентификационния номер, който можете да откриете или в самата кола, или в документите й. Мислете ли, че ще можете да се справите?

— Няма никакъв проблем. Имам го.

— Чудесно — каза все така търпеливо младежът, — защото иначе ние щяхме да имаме проблем. — Бауман му издиктува номера и младежът каза: — Окей, задръжте така за момент, докато намеря картона ви… Ей сега… Готово… ще ви продиктувам едно число, господин Тейлър. — Младежът говореше бавно, сякаш Тейлър беше слабоумен. След това издиктува дълга поредица от цифри. — Идете с него — това е кодът на вашия ключ, нали разбирате? — при кой да е ключар и той ще ви изработи нов ключ. Разбрахте ли ме?

— О, чудесно — въздъхна Бауман. — Много ви благодаря.

За нещастие следващия следобед Пери Тейлър пътува от работа до вкъщи без спиране.

Бауман се обади в автокъщата, поиска да говори с Кени — младежа, който му бе помогнал — и му благодари. Направи го, защото никак не го устройваше Кени сам да позвъни от добра воля на Тейлър и да се поинтересува дали всичко е наред.

На следващата сутрин Тейлър спря в един магазин — явно за да си купи обяда, но твърде за кратко, за да има възможност да се направи нещо сериозно.

Вечерта след работа обаче Тейлър спря на няколко километра от дома си край един супермаркет и влезе да напазарува.

Най-сетне му се бе открила очакваната възможност.