Джоузеф Файндър - Часът нула

— Но ако мишена е „Манхатън Банк“ — изненада се Сара, — защо да се главоболим с другите деветстотин сгради?

— Изхождам от предположението, че „Манхатън Банк“ може да е само една от няколкото набелязани цели. Може и да греша, но според мен е по-безопасно да изключваме от един разширен списък, отколкото да ни изненадат неприятно.

— И какво смяташ да ги попиташ?

— Ще се поинтересувам например дали са получавали заплашителни писма, или са забелязали необичайно поведение. Намираме се в Ню Йорк Сити. Заплахите и подозрителното поведение тук са начин на живот, затова знам, че ще ми кажат „да“, и тогава ще трябва да разследваме. Искам да кажа, че имаме необходимите ресурси… защо да не се възползваме от това?

— Хм… интересна гледна точка — промърмори Сара.

— Освен това, мислех си, че ще трябва да се занимаем със списъка на най-известните сгради и забележителности и да не ги изпускаме от наблюдение.

— Като Емпайър Стейт Билдинг и небостъргачите близнаци на Търговския център ли?

— И Рокфелер Сентър, Линкълн Сентър, Обединените нации, Крайслер Билдинг, Статуята на свободата, сградата на нюйоркската стокова борса.

— Статуята на свободата?

— Преди петнайсет-двайсет години група хърватски националисти поставиха там бомба. И тя взе, че гръмна. Нанесе маса поразии, но за щастие нямаше жертви. Между другото, Статуята на свободата е под опеката на Националната паркова администрация и те използват електронна техника за преглеждане на багажа на посетителите. Освен това…

На вратата се почука и влезе Ръсел Улман с голям плик в ръка.

— Тук са — обяви той.

— Кои? — попита Сара.

— Отпечатъците.

— Пръстовите отпечатъци на Принца — подметна Рот. — Нали казах, че все някой ден ще пристигнат.

— Излязохме на финалната права — обади се Улман. Виждаше се, че едва сдържа възбудата си. — Все едно че сме го пипнали.

— Сериозно? — подметна Рот. — Момченце, надбягването даже не е започнало.

Сара дръпна плика от ръцете на Улман и го отвори. Рот беше прав, разбира се. Наистина не бяха започнали.

Вътре имаше пълен комплект внимателно снети отпечатъци.

— Къде е снимката? — изненада се тя.

— Не са могли да намерят — обясни Улман.

— Какво? Как така „не са могли да намерят“?

— Ами не могли. В случаи като неговия — Бауман е бил дълбоко законспириран агент — старата секретна служба по правило е съхранявала само една фотография, и то в недостъпни практически за никого лични досиета. Ясно защо: по съображения за сигурност. Но се оказва, че дори тази единствена снимка липсва — открадната, съзнателно отстранена… нещо такова.

— Опитай затвора, Ръсел — сопна се Сара. — Не се ли сети?

— Сетих се, естествено — спокойно отговори Улман. — В Полсмур фотографират всички новопристигнали затворници, след което съхраняват снимките им на две различни места, но изглежда, че и двете му снимки са изчезнали през последните няколко седмици.

— Глупости! — избухна Сара.

— Не — възрази Улман. — Претърсили са навсякъде, но снимките просто са били откраднати.

— Как е възможно?

— Ами според мен е обяснимо — каза Улман. — Много години южноафриканското правителство е правило всичко възможно да опази в тайна лицето на този човек. Същото прави и ЦРУ със своите дълбоко законспирирани агенти. Имало е може би общо три съществуващи негови снимки във всички архиви. Лесно е да се предположи, че ако нашият човек е имал достатъчно връзки или няколко могъщи приятели на подходящи места, не е било кой знае колко трудно да се направи така, че фотографиите му да изчезнат. Южноафриканците толкова дълго и така старателно са пазили неговата анонимност, че сега — когато сами искат да намерят снимката му — не могат.

— Изглежда, нашият човек има доста влиятелни приятели където трябва — обади се Рот.

Пери Тейлър пристигна в Главното управление на ФБР в 8:20 сутринта, насочи колата си през главния вход за служители и слезе от нея със сиво куфарче в ръка. Значи щеше да стигне на работното си място преди 8:30. Беше човек на точността, а това за Бауман бе добре, защото означаваше, че също така е и човек на навика, което пък е особено полезно уязвимо място.

За нещастие колата на Тейлър не излезе от сградата през целия ден. Червената примигваща точка оставаше неподвижна, значи „хрътката“ още не бе открита, предавателят работеше, а колата не бе помръднала.

Бауман прекара няколко часа, разхождайки се по околните улици. Купи си слънчеви очила и тениска с надпис „Вашингтон“ и неуморно се преструваше на турист. Обядва с хотдог от сергия на пресечката на Десета и Пенсилвания авеню.