Джоузеф Файндър - Часът нула

— Нещо от авиокомпаниите?

— Нищо от големите, а дори и от по-дребните — обади се Кристин Виджиани. — Но и не бих очаквала да науча нещо, освен ако той не реши да пътува под истинското си име или някое от известните ни други имена, а ако има грам мозък в главата си, няма и да помисли за такова нещо.

— Сара — намеси се Папас, — може би следва да се обадим на всички разузнавателни служби, с които поддържаме връзка: на британците, на французите, на испанците и германците. Дори руснаците биха могли да изровят нещо в архивите, останали им от съветско време.

— Добра идея — съгласи се Сара. — Искаш ли да я координираш? Направи запитване за всякакви справки на името на Хенрик Бауман или негови известни прозвища, негови приятели, роднини, партньори. Искам търсенето да е максимално общо. Този тип има дълго досие в тероризма, значи все някъде е оставил някаква следа.

Папас кимна и си отбеляза нещо в бележника.

— Трябва да те предупредя, че може да се наложи да окажем известен натиск. Антитероризмът е малко странна дейност — всички казват, че са за това, и обещават да помогнат, докато не дойде моментът, когато трябва да го направят. Но все пак ще направя общо запитване.

— Е, това вече ми хареса — обади се лейтенант Рот. — Значи разследването е толкова свръхсекретно, че не можем да обелим дума за него пред никого, освен пред няколко хиляди души по целия свят — от Мадрид до Нюфаундленд. Това му казвам аз „да държиш нещата под сурдинка“.

— Ама… — запъна се Папас.

Сара бавно се обърна към полицая, опитвайки се да не избухне.

— Лейтенант Рот, или сте с нас, или изчезвайте оттук. По-просто от това не мога да ви го кажа. Но ако ще се махате, направете го незабавно!

Рот се усмихна криво и леко се поклони.

— Извинявам се.

— Приемам извиненията ви. Кен, вече направихме пълно търсене в архива на Бюрото, но понеже това е по твоята специалност, може би ще продължиш опитите.

— Ще опитам — съгласи се Кен, — но аз нямам никаква представа за индексните файлове, имащи отношение към тероризма.

— Не се съмнявам, че ще се оправиш. Повечето полезна информация е в ЦРУ, където поддържат главната база данни за тероризма. Всъщност тя е разделена в две части: междуведомствена и предназначена само за ЦРУ, в която е въведена оперативна информация, източници, методи и така нататък. Ще имам нужда и от някой — Кристин, може би ти — който да провери за евентуални връзки между нашия терорист и маниаците от рода на онези, които стоят зад ОКБОМБ.

— Съмнявам се, че има нещо — каза Виджиани. — Тук явно става дума за международен…

— Съгласна съм. Но провери все пак, окей? Най-малкото изключи такава възможност.

— Сара, какво ще правим с Елкинд? — напомни Папас. — Той засега е най-добрата стартова точка. Ако го убедим, че банката му е набелязана за мишена, може би ще стане малко по-отстъпчив.

— Да — въздъхна Сара. — Би трябвало, нали? — „Освен ако не се опитва да скрие нещо“, помисли си тя.

Телефонният номер и адресът на Пери Тейлър фигурираха в указателя на Вашингтон-метрополитен, Александрия.

Използвайки една от фалшивите си шофьорски книжки — онази, принадлежаща на Карл Фурние от Синсинати — Бауман нае от агенция „Херц“ черен „Форд мустанг“, измина късото разстояние до Александрия и с лекота намери дома на Потомак Драйв 3425 — тухлена къща с потъмнели от времето керемиди.

Минавайки покрай нея със средна скорост, той видя, че поляната отпред е безукорно окосена и в благороден тъмнозелен нюанс. Единствената кола под наскоро боядисания навес беше „Джип Гранд Чероки“, ограничен тираж, в също толкова благороден ловджийско зелен цвят. Последен модел. Семейна кола.

Върна се във Вашингтон и прекара деня в различни покупки първо в магазин за електронни части, после в друг за домашни животни и накрая в спортен. На другата сутрин стана призори и към пет часа беше пак в Александрия.

Все още беше тъмно, но в небето можеха да се различат тъмнорозовите ивици, предвещаващи пукването на зората. Този път на алеята имаше втора кола — металносин „Олдсмобил“ последен модел. В къщата не светеха никакви лампи.

Бауман подмина къщата, без да намалява. Кварталът изглеждаше населен с хора от горната прослойка на средната класа, така че всяка спираща или забавяща хода си кола несъмнено щеше да бъде забелязана от някого. Самите къщи бяха на значително разстояние една от друга, а границите между тях бяха очертани или от огради, или от живи плетове, но не се забелязваше стремеж към пълно усамотение. Със сигурност щяха да се намерят ранобудници — или в съседната къща, или през улицата, чиято първа работа след ставане щеше да е да надникнат през прозореца.