Джоузеф Файндър - Часът нула

— Ти се шегуваш! — извика Кристин Виджиани.

— Не се шегувам. Две седмици, след които се обявява край на издирването. При това не ни се дава статут на широкомащабно следствие. Ще поясня за тези от вас, които са нови в тази игра, че разликата между предварително и широкомащабно следствие е основно в това, което не можем да правим. Не можем да подслушваме телефони. Не можем да проследяваме. Не можем да работим под прикритие.

— А случайно можем ли да задаваме въпроси? — обади се Рот. — Искам да кажа, ако сме вежливи?

Уитман не обърна внимание на думите му.

— Вижте, много добре разбирам, че работна група от десет души е нищо. Някои от вас ще си спомнят за 1992 година, когато открихме цианид в опаковки болкоуспокояващо и се намери един, който започна да изнудва „Джонсън и Джонсън“ за един милион долара. Тогава нюйоркският офис хвърли триста агенти в издирването, главно от отдели „Криминален“ и „Контраразузнаване“. Според мен група от десетима е тъпотия, но съм склонен да повярвам, че Вашингтон иска да опита с малочислен екип, по-гъвкав и неспъван от бюрократични измислици. — Той сви рамене. — Е, не аз определям нещата.

— Поправете ме, ако греша — заядливо се обади лейтенант Рот, — но вярно ли ще бъде да се каже, че ние не знаем нищо за този тип? Та… та ние не знаем дори как се казва!

— Не е съвсем така — проговори Сара.

Останалите се обърнаха към нея и тя съобщи какво бяха научили току-що от Йоханесбург.

Но вместо изблик на въодушевление и ентусиазъм, какъвто бе очаквала, се възцари продължително мълчание, нарушено накрая от агент Виджиани.

— Значи той е избягал преди две седмици от затвор в Южна Африка, а ние така и не сме чули за това — горчиво констатира тя. — Не са ни уведомили, не са алармирали Интерпол… нищо! Не разбирам…

— Мисля, че е станало несъзнателно — поясни Сара. — Южна Африка толкова дълго бе в изолация, че още няма навика да споделя вътрешните си проблеми с международните организации. Всичко при тях е в процес на създаване.

— Е, страхотно, това вече е успокоително — отново не се сдържа Джордж Рот. — Най-сетне разполагаме не с какво да е, а с име. Трябва само да поразпитаме наоколо — ако ни разрешат, естествено — и да видим дали някой случайно не познава терорист на име Хенрик Бауман. Това много опростява нещата.

— Поне има за какво да се захванем — раздразнено заяви Сара.

— Задачата ви е почти непосилна — съгласи се Уитман. — Да, имаме име, а скоро ще имаме и отпечатъци и дори може би снимка. Но все още ни предстои да изровим игла от купа сено.

— Той все ще направи грешка — каза Сара. — Трябва само да се възползваме от нея, за да го хванем.

На 26 февруари 1993, в 12:18 — точно по време на обедната почивка — на ниво R-2 в паркинга на Световния търговски център в Долен Манхатън избухна бомба, скрита в нает жълт на цвят лекотоварен камион. По това време в 110-етажния небостъргач — една от седемте сгради на Световния търговски център — се намираха около петдесет хиляди души. Експлозията блокира десетки хиляди в офиси, по стълбища и асансьори. Сред тях имаше и седемнайсет дечица от детска градина в Бруклин, оказали се заклещени в кабината на един от асансьорите. Над хиляда души пострадаха — повечето от вдишване на задушливия пушек — а шестима намериха смъртта си. На един от най-величествените символи на Ню Йорк Сити бяха нанесени щети на стойност почти един милиард долара.

След подробно разследване последователно бяха арестувани осем души, четирима от които бяха обвинени за експлозията след необикновен по мащабите си съдебен процес, продължил пет месеца, по време на който бяха разпитани 207 свидетели и бяха изписани десет хиляди страници показания. Всичките четирима — все арабски имигранти — се оказаха последователи на сляп мюсюлмански духовник, проповядващ в една джамия в Ню Джърси.

Това се оказа най-тежкият до момента терористичен акт, ударил Съединените щати. Направената от аматьори бомба се състоеше от половин тон експлозивен материал и три стоманени бутилки сгъстен водород. Стойността й беше по-малко от четиристотин долара.

Експертите по тероризъм (изведнъж се оказа, че те са изненадващо много) като един заявиха, че Америка е изгубила невинността си и че американските градове са се превърнали в укрепления. Мерките за сигурност в големите сгради, особено онези от тях, които представляваха местни забележителности, бяха затегнати. Паркингите престанаха да бъдат толкова леснодостъпни. Пешеходните зони бяха обградени с ниски бетонни колони, преграждащи достъпа с кола до тях. Входящата поща започна да се преглежда с рентгенови устройства. Всеки външен посетител вече влизаше само с пропуск и всеки служител притежаваше идентификационна карта.