Джоузеф Файндър - Часът нула

За пръв път от няколко години Сара живееше сама. Доста объркващо изживяване, но макар понякога да се чувстваше самотна, това не й бе неприятно. Снощи например лежа до късно във ваната, чете книга и пи вино. Пусна си и запис на късните Бетховенови квартети.

Джаред бе заминал на лагер — месеци наред бе настоявал да го пусне, а тя бе отказвала, но неочакваното й прехвърляне в Ню Йорк я принуди най-сетне да се съгласи. Освен това за него самия щеше да е по-добре да прекара две седмици на лагер (макар той да бе искал цял месец), отколкото да живее в Ню Йорк Сити — място, което по нейно мнение не беше най-подходящото за осемгодишни момченца.

Фоайето на Федерал Плаза 26 бе необятно, с високи мраморни стени и дълги редици асансьори. Почувства се дребна и незначителна. Легитимира се на пропуска и веднага бе насочена към отдел „Антитероризъм“ — в ъгъла на двайсет и трети етаж.

Много висок, слаб и добре изглеждащ мъж около четиридесетте й се представи като Хари Уитман — ръководител на Смесената група за борба с тероризма. Беше облечен в летен костюм цвят каки, носеше задължителната бяла риза и — това бе единственото забележително нещо в него — яркозелена вратовръзка.

— Значи ти си Сара Кехил — каза той. — Добре дошла.

— Благодаря.

Кабинетът му бе доста икономично украсен с малка, надписана снимка на Хувър — не особено окуражителен знак, реши Сара — и, кой знае защо, голяма официална снимка на Джордж Буш в позлатена рамка, подпряна под наклон в края на бюрото му. Буш бе напуснал Белия дом преди години. Това вече определено не беше добър знак.

— Ти и останалата част от специалния екип ще бъдете изнесени оттук — обясни той. — След малко ще те представя на останалите и ще обясня как функционират смесените групи със специални задачи като тази. Ще ръководиш операция, на която е дадено кодово наименование. Но нека не избързваме. Разбирам, че Пери Тейлър те е харесал, но мога да ти разкрия, че сега те харесва още повече.

— Защо?

— Благодарение на теб Пери пораздруса храстите в Южна Африка, с цел да научи нещо за твоя терорист.

— И?

— Разполагаме с име. А утре сутринта ще знаем и как изглежда.

Тя почувства, че сърцето й забива ускорено.

— Името му?

— Хенрик Бауман.

Бауман обиколи поляната, за да се увери, че нито наблизо има хора, нито е възможно някой да се приближи изненадващо. Извади от багажника MLink-5000 — сателитния телефон, който приличаше на метално куфарче, сложи го на покрива на колата и го разтвори. Капакът антена се отметна назад като корица на отворена книга.

Бауман намери оптималното за този район насочване, отви с нокътя на палеца си задния капак и извади слушалката.

След това набра номер.

От годините на работа в южноафриканското разузнаване познаваше механизма на действие на правителствените служби там. Знаеше, че всеки опит местопребиваването му да бъде засечено ще поеме в едно от двете възможни направления. Поръчката можеше да дойде отвътре и щеше да се разпростре навън, но разследването можеше да започне и по запитване от чужда страна и тогава щеше да бъде насочено към Южна Африка.

Първата възможност — искане за информация, идващо от Южна Африка и предадено на службите за сигурност и свързаните с опазването на закона институции по света — бе много по-вероятна. Бивш агент е избягал от затвора и сигурно е напуснал страната; южноафриканците искат съдействие да бъде открит и заловен.

Много по-малко вероятна, затова пък доста по-обезпокоителна, бе втората възможност: някоя разузнавателна служба или полицията на някоя страна научава за неговото съществуване и се обръща към Южна Африка за помощ. Това можеше да означава само едно: изтичане на информация от близкото обкръжение на Дайсън.

От друга страна, всяко търсене, свързано с неговото име, в крайна сметка щеше да опре до проучване на молбата му за паспорт. Така че след две позвънявания Бауман вече разговаряше с жената, отговаряща за този отдел.

— Обажда се Гордън Дей от Интерпол в Лион. Става дума за едно наше запитване…

— Извинете — отговори служителката, когато Бауман изложи същността на искането си, — нямаме право да комуникираме пряко с външни агенции…

— Естествено — каза той нетърпеливо, — но нали разбирате, запитването вече е направено и аз искам само да знам дали документите вече са получени, защото тук има някакво объркване.

— Не съм получавала никакво искане от страна на Интерпол относно паспорт с този номер — неохотно каза тя.