Джоузеф Файндър - Часът нула

Сара видя няколко души, които не познаваше, да пият кафе и да четат „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“. Останалите й бяха познати. Алекс Папас водеше оживен разговор с Кристин Виджиани от отдел „Антитероризъм“ във Вашингтон. И двамата ожесточено димяха с цигарите си. Ръсел Улман — също от Вашингтон — решаваше кръстословица. Кен Олтън седеше настрани, зачетен в книга със заглавие „Котката на Шрьодингер“ — сто на сто научна фантастика.

— Е, добре — каза високо Уитман и вдигна ръце, за да привлече вниманието на присъстващите. — Предполагам всички тук са командировани за участие в специалната работна група към Обединените сили за борба с тероризма. Ако някой случайно не е, той вече знае прекалено много, така че ще наредя да бъде убит.

Разнесоха се вежливи подсмихвания. Уитман се представи сам и после представи всеки поотделно. Всички в стаята, независимо дали бяха служители на Бюрото, или не, носеха задължителните за ФБР идентификационни табелки, защипани на ризата или горния джоб, или окачени на тънка метална верижка през врата.

Всеки агент от ФБР в състава на Обединените сили има за партньор по един полицай. Партньорът на Сара бе кръглолик мъж с голям корем, детектив лейтенант от полицията, казваше се Джордж Рот. Косата му бе започнала да окапва, бузите му бяха нашарени с дълбоки белези от младежки пъпки, а издутият му нос бе покрит с мрежа спукани капилярни съдове. Говореше със силен бруклински акцент. Изгледа я с неприязън, кимна едва-едва и изобщо не посегна да се ръкуват. Само откъсна със зъби парче ароматизираща дъха дъвка от ролката в джоба на ризата си и го намести с език между бузата и зъбите си.

„Да бе, и аз се радвам да се запознаем“ — помисли си Сара.

Уитман приседна на ръба на едно от бюрата, избута някаква чаша с кафе и плуващ в нея фас и продължи:

— Така… Сега, може всички да сте специално избрани за нуждите на тази група, но аз ще ви запозная със закона за опазване на тайната. Затруднявам се да намеря подходящо силни думи за важността на тайната. Двама от вас не са от града, така че може би нямат представа какво ще се случи на улицата, ако се разчуе, че до две седмици една голяма банка на Уолстрийт може да стане обект на терористичен акт. Ще избухне паника, каквато не сте виждали. Сред вас има и такива, които знаят какво имам предвид… Ако трябва да се свържете с ведомства, служби и организации в града, не им съобщавайте, че работите по терористична операция. Версията е, че търсите беглец, окей? И нито една шибана дума на пресата, ясно ли е?

Всички кимнаха, някои ненужно се прокашляха.

— Когато работехме по ТРЕЙДБОМБ, в групата имаше един, който пиеше заедно с репортер от „Нюздей“. Езикът му лесно се развързваше. И какво мислите стана? „Нюздей“ пусна материал за един от терористите, когото щяхме да арестуваме, щом съберяхме достатъчно улики, но се наложи да го приберем предварително. Издънката бе доста неприятна. Вярно че изтичането на информация стана от голяма работна група в пълен състав. Ние обаче сме само десетима, така че за ваше добро е да повярвате, че изкашля ли се някой от вас, аз ще науча кой е. А ако някой от вас има навика да сяда на чашка с хора от пресата, по-добре е веднага да си тръгва.

Той продължи, съобщавайки, че групата е сформирана за работа по „Операция Минотавър“. Обясни, че минотавърът е митологично чудовище с глава на бик и тяло на човек. Минотавърът — той сметна за ненужно да уточнява дали става дума за терориста, когото трябваше да заловят — се хранел изключително с човешка плът. Операцията може би беше наименувана прекалено оптимистично, защото според гръцката митология чудовището било обречено да обитава едно място (Лабиринта, построен от Дедал), от което не можело да избяга.

— И колко дълго ще съществува тази специална работна група? — поинтересува се лейтенант Рот, като натърти на „специална“.

Сара с неудоволствие осъзна, че ще трябва да работи с този човек.

— Директорът е утвърдил „предварително разследване“ — обясни Уитман. — Това означава период на съществуване от сто и двайсет дни. Теоретично, ако има сериозни основания, срокът може да бъде удължен с нови деветдесет дни. Но на мен би ми се искало да приключим преди това.

— Че код не би искал? — промърмори някой от агентите.

— Какво искаш да кажеш с това „теоретично“? — попита Папас.

— Искам да кажа само, че в нашия случай Вашингтон е отпуснал две седмици.

Избухна хор от възклицания, свиркания, протести.