Джоузеф Файндър - Часът нула

— Хайде, мога да сваля до петнайсет хиляди на парче. Но под тази цена усилието вече не си струва риска. Ще ми се наложи лично да пътувам до Ню Йорк, за да ги купя, така че трябва да включа и цената на пътя. Освен това ти искаш от мен да свърша цялата тази работа за толкова кратко време, че…

— Добре — въздъхна Бауман, — споразумяваме се на четиридесет и пет хиляди американски долара. Не… нека закръглим на петдесет.

Двамата си стиснаха ръцете. За пръв път Шарейрон изглеждаше успокоен. Бауман отброи двайсет и пет хиляди долара и ги сложи на бюрото.

— Другата половина ще изплатя, когато дойда пак след седмица. Има ли някъде празен склад в предградията, където бих могъл да направя изпитанието?

— Разбира се — отговори Шарейрон. — Но мисля, че трябва да се договорим за още нещо.

— О?

— За още петдесет хиляди американски долара мога да ти дам гаранция, че нищо за общото ни минало няма да стане известно.

— Петдесет хиляди? — повтори Бауман, сякаш обмисляше идеята.

— И тогава… — Шарейрон плесна ръце, — миналото изчезва, ей така.

— Ясно — каза Бауман. — Сега искам ти да разбереш нещо. Разполагам с много връзки в полицията. Според мен, договорихме се за доста изгодна за теб цена, с не лоша премия към нея. Но не искам да чувам, че дори и най-незначителната подробност от нашия разговор, да не говорим за моето минало, е излязла извън стените на този офис. Подчертавам — нито дума. Оставям на твоето въображение последствията за теб и семейството ти.

Лицето на Шарейрон бе мъртвешки пребледняло.

— Аз съм професионалист — каза той, отстъпвайки бързо. — Никога не предавам доверието на клиент.

— Отлично. Познаваш ме и знаеш, че няма да се спра пред нищо.

Шарейрон енергично поклати глава.

— Никога няма да кажа нито дума. Моля те! Забрави за вторите петдесет хиляди. Това беше глупава грешка.

— Не се безпокой — мило го увери Бауман. — Вече забравих. Всички правим грешки. Но моля те, не прави грешката да ме подценяваш!

— Извинявай — прошепна Шарейрон.

В миналото, когато животът му бе минавал в обезвреждане на бомби, той бе свикнал да живее с опасността да загуби крайник или дори живота си. Но нищо не го бе ужасявало толкова силно, колкото този малко флегматичен, но явно безмилостен южноафриканец, появил се така изненадващо след десетгодишно отсъствие, човек, който — и в това Шарейрон изобщо не се съмняваше — действително не би се спрял пред нищо.

След няколко дни Бауман се върна да инспектира взривателя на бомбата. Междувременно най-сетне бе успял да си почине, защото не бе имал много работа. Още когато се бе върнал в Амстердам, отново се бе срещнал с Ван ден Фондел Кокала, който му бе предал трите комплекта откраднати документи — два американски и един английски — и малка купчинка кредитни карти. Кокала не спести усилия да подчертае колко щастлив е бил да работи за господин Сидни Лърнър и колко по-щастлив ще бъде, ако му се отвори възможност да продължи сътрудничеството си с МОСАД, ако и когато тази организация реши, че има нужда от помощта на външно лице.

Няколко сутрини подред Бауман спа до късно. Ходи на кино, наслаждава се на храната в скъпи ресторанти. Следобедите си прекарваше в изучаване на картата на Ню Йорк Сити. Отби се в няколкото топлес бара край Рембрандсплайн, мина по уличките из района на червените фенери и си купи час-два удоволствие в компанията на млада красива проститутка. Една нощ посети популярния нощен клуб „Одеон“, където избра представителна млада дама и я откара в хотела си. Тя беше също толкова стръвна като него, така че прекараха по-голямата част от нощта правейки любов, след което се отпуснаха в щастливо изтощение. На сутринта тя изяви желание да остане или поне отново да се видят за през нощта. Той се подвоуми — годините, прекарани в Полсмур, го бяха накарали да забрави какво удоволствие може да достави сексът — но знаеше, че не е разумно да задълбочава познанствата си тук. Затова й каза, че за съжаление му се налагало да хване полет още същия ден.

Амстердам, подобно на Ню Йорк или Сан Франциско, е световноизвестно свърталище на онази особена категория компютърни ентусиасти, наричани „хакери“. Макар Бауман да бе прекарал твърде дълго в затвора, за да е в крак с последните достижения на технологията, той знаеше къде да намери човек, който не е изостанал. Така че се свърза с член на базираната в Амстердам холандска организация „Хактик“, която издава списание за компютърни хакери, и си уреди среща. В последвалия разговор описа какъв човек търси: хакер, живеещ в Ню Йорк, без криминално досие.