Джоузеф Файндър - Часът нула

— Хм… това е доста необикновено, но предполагам, че може да се уреди. Добре. Значи участваш?

— Да — въздъхна Сара. — Участвам.

— Отлично. Какво ще кажеш сега, ако ти възложа да ръководиш операцията?

Не е трудно да се намерят компонентите на сложна бомба. Точно обратното: съставните части на запалката, проводниците и всичко, необходимо за електромонтажната работа, могат да се купят от всеки магазин за електронни части. Експлозивите и капсул-детонаторите пък са на разположение на повечето строителни площадки.

Но самият взривяващ механизъм — устройството, което задейства бомбата в определен момент или при определени условия — е много по-деликатно нещо. Твърде често неговата конструкция е уникална за всяка бомба и истината е, че за конструирането на надежден запалителен механизъм се изискват специални умения. Поради тази причина повечето терористи по-скоро биха се захванали да правят сами леките си коли, отколкото да сглобяват запалителните механизми на своите бомби. Какво да се прави, човек не може да бъде експерт по всичко.

Бауман пристигна в малкото индустриално градче Ю — разположено в промишления пояс югозападно от Лиеж — по изгрев, точно както беше планирал. Собственикът на магазин за канцеларски стоки го упъти как да намери многоетажния модерен комплекс, в който се намираше „Carabine Automatque Liege“ (CAL) — дребен производител на бойно огнестрелно оръжие, който, макар отдавна да се бе пренесъл в Ю, все още съществуваше под старото си име. Въпреки че бойното въоръжение изобщо не го интересуваше, Бауман си бе уредил предварително среща с търговския директор Етиен Шарейрон.

Беше го направил съвсем лесно. Представяйки се по телефона като Ентъни Рис-Дейвис, англичанин, Бауман бе обяснил, че е доставчик на муниции за „Роял Орднанс“ — основен производител на ръчно и малокалибрено огнестрелно оръжие за нуждите на британската армия. Бе добавил още, че се интересува от военната история, че ползва годишния си отпуск и че прави обиколка на останалите в историята белгийски местности, където са се провеждали знаменити сражения. Но като всеки бизнесмен обичал да смесва бизнеса с удоволствията, затова решил да се отбие и да се запознае с мосю Шарейрон, с цел да обсъдят съвместно възможностите за общ бизнес с „Роял Орднанс“. Обяснението за бизнесмен в почивка щеше да оправдае появата му в не съвсем официално облекло.

Мосю Шарейрон, разбира се, бе очарован от перспективата за среща по всяко удобно за британския предприемач време. Мисълта за потенциалните сделки беше изкусителна. Така че секретарката на Шарейрон очакваше господин Рис-Дейвис, поздрави го най-сърдечно, взе му пардесюто и му предложи чай или кафе, преди да го въведе в малкия кабинет на Шарейрон.

Бауман протегна ръка на Шарейрон и трепна. Е, все някога трябваше да се случи — малкият и далеч не безопасен свят, в който той се движеше, гарантираше това. Той и Шарейрон се познаваха отпреди, макар и под съвсем други имена. Срещата им сега би могла да означава катастрофа. За миг Бауман усети, че му се завива свят.

Етиен Шарейрон реагира, сякаш се бе изправил пред привидение.

— Ти?… Мислех, че си мъртъв!

Бауман, който светкавично си бе възвърнал маската на пълно душевно равновесие, само се усмихна:

— Понякога и аз се чувствам така, но нали виждаш — напълно жив съм.

— Но ти… Луанда… Боже Господи!

Десетина секунди Шарейрон не бе способен на нищо друго, освен да възклицава несвързано, да го гледа ужасено и напълно объркано. Секретарката му стоеше на вратата и се чудеше какво да предприеме, докато накрая той я освободи, махвайки с пухкавата си ръка.

Преди десетина години Шарейрон и Бауман бяха служили заедно в Ангола. Бивша португалска колония, от 1976 година Ангола бе разкъсвана от гражданска война, в която подкрепяните от кубинците въоръжени групи на марксистката организация МПЛА се сражаваха с прозападно ориентираните сили на УНИТА, на чиято страна бе Южна Африка.

Началниците на Бауман го бяха изпратили, за да подпомогне организирането на тайна терористична кампания. Там той се бе запознал с един специалист по обезвреждане на бомби, известен под бойното име Еркюл — наемник, работил навремето за белгийската полиция.

По-късно Бауман научи, че през 60-те години същият този Еркюл правил бомби за легендарния командир на наемнически роти Майк О’Хоар — южноафрикански водач на така наречения Пети диверсантски отряд, познат на всички под името „Дивите гъски“. Бауман винаги бе смятал О’Хоар, чиито подвизи бяха станали световноизвестни, за кръшкач и мърляч, чието най-голямо и неоспоримо умение бе да привлече на своя страна благоразположението на пресата. Но имаше още нещо, което трябваше да му се признае — специалистите му по бомби бяха най-добрите.