Джоузеф Файндър - Часът нула

След това различи дълга редица натрупани един върху друг сандъци, върху които имаше малка черна кутийка, която проблясваше под ярката светлина.

„Ако ти го виждаш, значи и то те вижда“ — беше казал доктор Пейн.

Но какво бе безопасното разстояние?

Точният окомер не бе от най-силните й страни, но при всички случаи тя беше поне на трийсет метра от устройството.

Сара спря, натисна бутона за предаване на уоки-токито и каза:

— НОКП, НОКП, Кехил… Вече съм вътре. Виждам го. Колко време ми остава?

— Кехил, НОКП. Не знаем. — Беше гласът на Пейн. — Предполагаме, че докато терористът е в сградата, бомбата няма да избухне.

— Добре.

— Агент Кехил, на ваше място не бих се отпускал. Устройството има антена на нивото на пода, покриваща кръгова зона с вероятен радиус от дванайсет до петнайсет метра. По-далеч от петнайсет метра сте в безопасност. Сега… искам бавно да се придвижите напред.

— Колко бавно?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Ако сте далече от него, датчикът ще възприема всяко движение като много по-бавно, отколкото ако се изправите до него.

— Кажете ми ориентировъчно някаква скорост!

— Колкото може по-бавно. Признавам, че времето ни притиска, няма съмнение, че някакво предварително заложено време изтича, но ние нямаме никаква представа кога е часът нула. Ще рискувам да ви дам груба оценка: движете се с по-малко от една стъпка в секунда. Нашият анализ показа, че датчикът „забелязва“ движения със скорост около една стъпка в секунда, така че вие се движете по-бавно от това.

— Господи, това е много бавно!

— Дръжте ръцете си „мирно“ — прилепнали отстрани. Не… по-добре ги дръжте скръстени на гърдите. При никакви обстоятелства не ги размахвайте. Датчикът най-лесно забелязва клатения напред-назад като при маймуните. Внимавайте да не предизвикате забележим Доплеров ефект.

— Това пък какво означава?

— Просто… дръжте тялото си колкото може по-неподвижно. Придвижвайте се с опрян до стената гръб. Няколко сантиметра в секунда, не по-бързо. Винаги, когато е възможно, избирайте път, при който между вас и устройството да има някакви плътни масивни предмети — ако има пещ, машини, оборудване — всичко, каквото има там долу. Говоря за неща, непрозрачни в радиообхвата. При изследването на устройството разбрахме, че то работи на малко повече от десет хиляди мегахерца, следователно стени и масивна зидария, бетон и стомана биха играли ролята на доста ефикасен екран.

Сара понечи да тръгне към главното помещение на мазето, но в последния момент спря. Вдигна уоки-токито до устата си, осъзнала, че сега може да го използва за последен път, докато е тук долу, след като се налагаше да върви със скръстени ръце.

— Тук виждам някои големи предмети — каза тя. — Бойлер, редица от… не знам от какво. Но между тях има свободно пространство. Големи пролуки. Няма да мога да се движа през цялото време зад преграда между бомбата и мен.

— Постарайте се — инструктира я Пейн. — Когато се озовете в пролуките, движете се колкото може по-бавно. Това устройство използва обемен датчик.

— Какво, какво?

— Няма значение. Важното е да внасяте минимални изменения в комплекса стоящи вълни чрез максимално бавно придвижване.

— Не разбирам нито дума от нещата, за които ми говорите!

— Казах ви: бавно и плавно, агент Кехил. Тръгвайте!

„О, мили боже — помисли си тя. — Мили боже!“

Джаред беше в сградата, просто нямаше къде другаде да е, някъде там, на горните етажи. Беше жив, трябваше да е жив, но сигурно не можеше да издаде звук.

От агентите на ФБР при известни обстоятелства може да се очаква да пожертват своя живот. Но никой не може да изисква от никого да жертва живота на свои близки. Тази клауза отсъства от всякакви договори с работодателя.

Докато бавно се плъзгаше покрай хладната влажна стена на мазето, тя усети полъх на леденостуден въздух с едва доловима миризма на плесен, позната й от детството и поради това странно успокоителна.

Едно… две… едно… две. Бавно, още по-бавно. Ръцете притиснати върху гърдите. Едно… две… едно… две. Краката й трепереха от невероятното напрежение, което бе необходимо, за да им попречи да се подгънат под нея. Плъзгане с гръб, опрян във влажната стена… едно… две…

… ето го и бойлера, грамаден, от пода до тавана, стоманена стена, излъчваща страшна жега… индикаторът му свети. Лесни осем или десет стъпки. Тя стигна до него, инстинктивно се отдръпна от непоносимата горещина и с облекчение изпусна въздуха от гърдите си.