Джоузеф Файндър - Часът нула

Десет спечелени стъпки. Десет свободни от напрежение стъпки. Тя си позволи бързо да се плъзне покрай стената. Лъхна я адска горещина и по ръцете й се застича пот, струйките проникнаха под мишниците й и тръгнаха надолу, гъделичкайки я. Други струйки вече пълзяха по вътрешната страна на бедрата й. Зеленикавата флуоресцентна светлина влудяващо пулсираше.

Стигна до края на бойлера, откъдето започваше пролука с широчина метър и половина — два преди следващото прикритие, което — сега вече можеше да различи това — представляваше висока редица от кантонерки за архивиране на документи.

Веднага забави придвижването си и отново започна да се плъзга покрай стената. Виждаше пред себе си черната кутийка, струваше й се, че усеща обгръщащите тялото й електромагнити вълни. Сега, от този ъгъл върху капака на кутийката се виждаше малка рубиненочервена точка. Какво беше това… индикатор? Щеше ли да й намигне, ако я забележеше? Щеше ли поне да примигне в онази частица от секундата преди тази сграда заедно с нея и сина й да се превърне в пламтяща развалина? Или това щеше да се случи без никакво предупреждение? Дали малкото чудовище щеше да забележи, че тя се опитва да се промъкне с някакъв си сантиметър по-бързо от допустимото и щеше ли това да го разгневи, така че да изригне в ярост?

Тя гледаше като хипнотизирана, мислеше си за Джаред и в съзнанието й вече започваше да изкристализира план да се разсее, да не мисли за това, докато се плъзга покрай влажната стена към кантонерките под трепкащата светлина над главата й.

Оставаха й осем метра и тогава щеше да тръгне покрай нова стена, преди да стигне до вратата.

Тя притисна гърдите си още по-силно и едва сега разбра, че дрехите й са подгизнали от пот.

Мислеше си за Джаред, който чакаше сврян в някаква стая.

Плъзна се зад стената от кантонерки, без да забравя за пролуките между тях, през които несъмнено проникваха електромагнитните вълни. Стигна до ново открито пространство. Стори й се дълго километри, не, сякаш се простираше в безкрайността. Отново бавно плъзгане. В този миг усети мускулен тик, някъде там, където бе връзката между крак и хълбок — нищожно трепване, но тя спря като закована. Сърцето й щеше да изхвръкне. Остана така, напълно неподвижна, затаила дъх. Чакаше червената светлинка да й намигне и… Нищо! Тя си позволи безкрайно бавно да издиша. И пак се плъзна наляво. Едно… две… едно… две…

Вече чуваше шум от другата страна на тежката желязна врата, която сантиметър по сантиметър се приближаваше към нея. Хората от Групата даваха и получаваха заповеди и разпореждания, настройваха техниката си и очакваха от нея да им отвори вратата. Уоки-токито й изпращя, но тя не му обърна никакво внимание.

— Кехил… Кехил… НОКП… там ли сте?

С ръце, долепени до гърдите, тя бавно се плъзгаше встрани, без да отговаря. Добра се до следващия екран за вълните — някакъв метален тръбопровод — но заслонът беше много тесен, нищо и никакви пет-шест стъпки облекчение, което й се стори несправедливо малко.

В главата й нахлуха мисли за Брайън-Бауман. Стрелна се портретът, генериран от фоторобота, който беше като нескопосана карикатура, без да има никаква прилика с оригинала. Как ли изглеждаше истинският Бауман? Познаваше ли го тя? Кой бе той? Отново излезе в открито пространство и с изненада установи, че бе стигнала до ъгъла, който бе студен, влажен и приятно заоблен.

Но вземането на завоя не се оказа никак лесно. Тя бавно извъртя тяло, опитвайки се за пръв път в живота си да проумее физиката на микровълновия датчик.

Не откъсваше поглед от червената точка.

Плъзгане — един сантиметър, втори. Притискаше ръцете към гърдите си все по-силно и по-силно. Усети някакво гъделичкане в гърлото. Трябваше да се изкашля. Всичко друго се изпари от главата й, освен мисълта „Не смей да кашляш, главата ти ще се люшне!“. Гъделичкането ставаше непоносимо.

Не спря да се плъзга! Гъделичкането отслабна.

Вратата беше толкова близко, че можеше да се пресегне и да я докосне. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го направи. Ръцете й трябваше да останат скръстени. Не можеше да си позволи резки движения — само сантиметър, после друг, трети…

На какво разстояние се намираше в момента, колко далеч бе бомбата от вратата?

Толкова й бе трудно да определя разстояния, а никога, никога в живота й това не бе било толкова важно. Дванайсет метра? Не, повече. Петнайсет? Може би. Петнайсет бе критичното разстояние. Датчикът беше в състояние да засича движение в рамките на петнайсет метра. А може би повече?