Джоузеф Файндър - Часът нула

От часовника излизаха две жички и отиваха в един от сандъците.

Той рязко се извърна и моментално забеляза жицата, която бе докоснал при приближаването си към бомбата. Нелепа система, използвана от командосите в джунглата. Точно от вида, на който никакви електромагнитни импулси не могат да сторят нищо.

Секундната стрелка обикаляше циферблата, насочвайки се към стоманения щифт, с който щеше да направи контакт. Обикновен механичен таймер за 60-секунден интервал. Оставаха по-малко от трийсет секунди.

Зад гърба на Том някой извика:

— Какво става?

— Назад! — дрезгаво изкрещя Том. — Не е обезвредена!

Най-простата възможна адска машина! Естествено, във взривателя, който бяха анализирали, нямаше нищо такова. Бауман в никакъв случай не беше човек, който би се доверил изцяло някому, даже не и на онзи, който бе изработил сложния взривател. Затова го бе дублирал със своя система.

Две скапани жички!

Можеше ли да ги среже?

Ами ако някъде вътре имаше от онези електрически схеми, които затварят контакт при прекъсване на външната верига? Тогава бомбата щеше да експлодира!

Пръстите на Том се разтрепериха.

Да ги среже или не?

Две жички.

Оставаха по-малко от десет секунди.

Не. Онези електрически схеми имат нужда от три жици.

Пет секунди преди стрелката да докосне щифта…

Той ги сряза.

Примигна, напрягайки тяло, сякаш това би му помогнало.

Секунда… две… три…

Нищо.

Том бавно издиша и усети, че по бузите му се стичат парещи сълзи.

Бомбата наистина беше „мъртва“. Той се обърна и с изкуствено спокоен глас докладва:

— Взривното устройство е обезвредено.

Суарес клекна на пода, изпитал неимоверно облекчение. Сара се облегна на рамката на вратата, неспособна да повярва, че всичко е свършило. Очите й се напълниха със сълзи.

— Устройството е обезвредено — извика навън Суарес.

И тогава уоки-токито на Сара изпращя.

— Кехил, Кехил, Рот е.

— Рот, тук е Кехил — отговори тя. — Приемам.

— Засякохме твоя човек.

Докато насочваше хеликоптера си встрани от предписания въздушен коридор, Дан Хамънд чу в слушалките:

— Хеликоптер три-две-едно-три, отклонявате се на север от предписания ви маршрут. Хеликоптер три-две-едно-три, от…

Хамънд щракна ключа в положение „Предава“:

— Аз… имам… проблем… — опита се да каже той, както предварително бе решил.

Но диспечерът го прекъсна:

— Хеликоптер три-две-едно-три, зоната, в която току-що навлязохте, е обявена забранена за достъп.

Забранена? Това пък какво беше? Хамънд за момент се обърка. Кой, по дяволите, би могъл да очаква подобно нещо? Защо ще е забранена тази зона?

И отново щракна ключа на радиостанцията, за да попита.

Тя стигна по стълбището до двайсетия етаж на сградата, изкачи се по тясната желязна стълба, извеждаща на покрива, и излезе на открито под сивото небе на късния следобед. Въздухът беше влажен. Спря да си поеме дъх. Зад нея на стълбичката чакаха няколко полицаи, дошли на помощ. От двете страни се издигаха много по-високи сгради. От улицата долу достигаше шум от викове, сирени и клаксони.

Веднага съзря двата застанали един до друг силуета. Не различаваше лицата им, но не беше необходимо — позна ги.

Джаред. Беше със запушена уста и с белезници. Тънките му китки бяха стегнати в стоманения пръстен само на единия белезник. Другият край бе заключен към правоъгълен предмет, нещо, в което Сара изведнъж позна пластмасовата кутия, в която синът й си носеше обяда от къщи. Погледна отново, този път по-внимателно, защото нещо не й бе ясно. Правилно ли виждаха очите й?

Измамно мекият му глас я изпълни с ужас:

— Сара — проговори Бауман с отвратителна нежност, — не искам да сторя нищо лошо на Джаред, но ще го направя, ако бъда оставен без избор. Само от теб зависи това да не се случи.

— Бомбата ти е обезвредена — каза тя в отговор, все още леко задъхана. — Просто е безсмислено да продължаваш. — И тя пристъпи няколко крачки напред, за да даде възможност разговорът им да бъде предаден по включеното й уоки-токи.

— Не се приближавай повече, ако обичаш. Предполагам се досещаш, че бих предпочел да се махна оттук, вместо да остана. Така че двамата с теб сега ще сключим сделка. — Беше странно: сега той говореше с акцент и гласът му бе съвсем различен.

— Какво искаш? — попита го тя, отвратена от мисълта, че се налага да преговаря с това чудовище.

— Само след няколко минути ще съм напуснал тази сграда. Ще взема Джаред с мен.