Джоузеф Файндър - Часът нула

Пейн, макар да бе изплашен както всички останали, изпита притеснение за нещастника. Грант без съмнение съзнаваше, че това е последната му задача за Групата.

Но тя можеше да се окаже последна и за самия Пейн.

— Грант — спокойно проговори той, — можеш ли да ме изслушаш?

— Сър… — изграчи Грант.

— Грант, искам да помръднеш тази антена нагоре с няколко пръста. Направи го бавно и плавно. Право нагоре.

— Да, сър — отговори Грант и с трепереща ръка бавно започна да изтегля антената нагоре. Върхът й леко подскачаше.

— Плавно, Грант.

— Старая се, сър.

Сигналът внезапно спря.

Сержант Грант бе повдигнал антената на не повече от шест пръста от предишното й положение и сега тя очевидно се намираше извън зоната, евентуално контролирана от микровълновия датчик.

— Това е границата на безопасността — прошепна Пейн повече на себе си, отколкото на другите. — Излъчването не преминава през вратата.

Той беше добре запознат със силните и слаби страни на микровълновия „снифър“. Например сега те вече знаеха интензивността на лъчението — тя автоматично се извеждаше върху индикаторите на устройството — но без да отворят вратата, нямаше как да разберат на какво разстояние се намира бомбата. Това означаваше, че не са в състояние да начертаят еквипотенциалните повърхнини на полето, а следователно не можеха да узнаят докъде могат да се приближат, без да рискуват да задействат взривателя.

Пейн знаеше, че микровълновият датчик не е непреодолима преграда, ако знаеш какъв е точният подход. Има си начини. Например, ако се приближиш до датчика изключително бавно, може и да не го задействаш.

Но ако си позволиш дори леко да размахаш ръце, както при ходене, най-вероятно присъствието ти ще бъде детектирано, защото ръцете ще се движат от и към датчика със скорост по-голяма от скоростта, с която се движи тялото.

Този начин засега беше неприложим. Без да са видели бомбата и преди да разполагат с точна оценка на разстоянието до нея, никой не можеше да рискува да се приближи.

И това беше най-неприятното. Как да обезвредиш бомба, ако дори не знаеш къде се намира тя?

За петнайсет минути опашката на евакуиращите се от сградата на Мрежата се стопи.

Последва приканване по мегафона всички останали вътре да се изнесат, но в продължение на десет минути не излезе никой.

Сред служителите на банката нямаше нито един, който макар и малко да прилича на Бауман.

Вътре в сградата Сара се качваше по стълбището. Вече бе претърсила първите четири етажа, но от Бауман нямаше и следа. Също и от Джаред.

Когато стигна петия етаж, тя тихо тръгна по безлюдния коридор, проверявайки стая след стая.

Доктор Пейн направи наум някои бързи пресмятания.

Вярно че детектираха електромагнитна енергия, но означаваше ли това наистина, че не могат да помръднат? Той знаеше, че обсегът на откриване винаги е по-голям от прага на задействане. Това означаваше, че те могат да „виждат“ излъчвателя, но не е задължително в този момент и той да „вижда“ тях. Винаги съществува праг на допустимата утечка, така както е допустимо микровълновата фурна да има известна утечка и нейното наличие не означава, че има опасност хората наблизо да бъдат „сготвени“.

Пейн старателно бе изследвал взривателя. Знаеше точно каква енергия е достатъчна, за да се задейства бомбата. Той повтори няколко пъти пресмятанията наум и всеки опит го убеждаваше, че количеството енергия, отразено обратно под желязната врата, е недостатъчно да задейства датчика.

Изглежда, тук бяха в безопасност. Можеха да се движат.

— Добре — обади се доктор Пейн. — Границата минава от другата страна на вратата. Има някакво разсейване на електромагнитни вълни под прага, но според мен ние сме в безопасност, докато стоим от тази страна. Искам всички да се изтеглят назад.

От тази страна на вратата, от тази страна на границата, те можеха да се движат. Датчикът, осъзна той едва сега, беше настроен да улавя само движение от другата страна.

Това бе добре. Това им даваше повече пространство за маневриране.

Това също означаваше, че ще могат да погледнат от разстояние бомбата, използвайки технология, която и до ден-днешен остава засекретена от американското правителство. Идеята е да се използва неутронна „сонда“, която излъчва неутронен поток с точно определено ниво на енергията. Потокът се насочва към целта, а сондата изследва интензивността на отразения поток, т.е. определя степента на поглъщане на неутроните.