Джоузеф Файндър - Часът нула

За неутронната сонда металните стени са прозрачни, така че желязната врата не представляваше преграда. Използваше се същият физически принцип, който е в основата на детектора, установяващ наличието на експлозиви, съдържащи водород. Неутронната сонда, с която разполагаха, бе изключително мощна. Пейн щракна ключа и провери показанията на индикацията.

— Хм, вътре има експлозивен материал — прошепна той на Суарес. — И то в огромно количество, доколкото мога да преценя.

— Какво ще правим? — практично попита Суарес.

Доктор Пейн не отговори — истината бе, че просто нямаше идея. Изглежда трябваше да се довери на инстинктите си — в подобни случаи това не само бе единственото, а често бе и най-доброто решение.

— Добре — каза той накрая, — донесете генератора.

— Какво смяташ да правиш? — изненада се Суарес.

— Не ме ли чу? Генератора.

— Искаш да облъчиш бомбата? Боже Господи…

— Искам да изгоря интегралните схеми на мозъка й, но не съм сигурен, че ще мога да го направя.

Електромагнитният импулсен генератор се захранваше от мощен кондензатор или по-точно от кондензаторен блок, който изисква мощен енергиен източник. Докато нагласяваха блока зад желязната врата, подполковник Суарес каза:

— Сър, всички са изведени от сградата и ситуацията вече не заплашва ничий човешки живот. По устав не сме длъжни да рискуваме живота си, ако ситуацията не заплашва никого. А сградата, повтарям, е празна.

— С изключение на терориста.

— Да, сър, с изключение на терориста.

— Терористът и едно дете. Но ако сградата хвръкне във въздуха, те няма да бъдат единствените загинали.

— Правилникът, сър…

— Шибай го правилника — прекъсна го Пейн. — Отворете вратата.

— Сър, не можем — каза Суарес.

— Не разбираш ли, че не можем да изпържим онова нещо през вратата! Дори не можем да насочим излъчвателя, докато вратата е затворена. Отвори проклетата врата! Веднага!

— Заключена е, сър. — Суарес с мъка запазваше хладнокръвие. — Не е възможно. Ключалката е задръстена с епоксидна смола или някакво друго лепило, пък и вратата се отваря навън, към нас. Трябва да бъде отворена отвътре. Много бавно.

— Ясно. Имаме ли вече наш човек вътре в сградата?

— Не знам…

Доктор Пейн вдигна уоки-токито си, повика лейтенант Джордж Рот и повтори въпроса си:

— Имаме ли някой все още в сградата?

Сара зави по коридора.

Изведнъж нещо леко изпука.

Беше нейното уоки-токи, неочаквано събудило се за живот.

— Кехил… Кехил… НОКП — обади се равен механичен глас. НОКП означаваше „Незабавно обаждане на командния пункт“ и бе едно от няколкото прости кодови съкращения, които Групата използваше, за да не позволи на журналистите, подслушващи радиоефира, да разберат за какво става дума.

— НОКП, Кехил… слушам.

— Има заден вход за мазето. Искаме да влезеш през него и да отвориш една врата.

Сдържайки гнева, решимостта и страха си, Сара изтича надолу по стълбите до фоайето и намери в един от ъглите му врата за мазето.

Беше повредена — някой бе счупил в ключалката й ключ и я бе запълнил с лепило. Това явно бе Бауман, който не искаше никой да влиза в мазето.

Вратата не биваше да бъде насилвана. Това можеше да задейства бомбата.

Трябваше да има друг начин да се проникне в това мазе. Тя отчаяно се затича през фоайето. Как да се вмъкне в мазето, без да използва врата?

В този момент подмина малко сервизно помещение, чиято врата бе подпряна с метална кофа и парцал за забърсване на пода. Спря, доотвори я и видя в дъното канализационни тръби, които пронизваха цялата сграда.

Това бе отговорът.

Тръбите бяха монтирани в квадратна шахта, която стигаше и до мазето. Пред тях имаше известно пространство… не беше кой знае колко широко, но може би достатъчно.

Тя се наведе и погледна. Подът на мазето се виждаше на три-четири метра надолу. Няколко от тръбите се извиваха под прав ъгъл, за да влязат в широк прашен вентилационен въздухопровод, достатъчно широк, за да екранира движенията й от микровълновия детектор, ако се спусне зад него.

Тя събу обувките си, съблече сакото си и се вмъкна в тясното пространство, държейки се здраво за тръбите.

Плъзна се надолу, спускайки се полека към пода на мазето. На различни места различни тръби се извиваха под прав ъгъл и тръгваха в различни посоки… До пода оставаха около два метра.

Тя бавно и внимателно се спусна долу, избирайки „сянката“ на въздухопровода.

В последния момент краката й стъпиха върху безжизненото тяло на униформен мъж, сгърчено точно под нея, и тя едва не извика от изненада. Изглеждаше като човек от охраната — някой, опитал се да спре Бауман.