Джоузеф Файндър - Часът нула

Въз основа на данните, с които разполагаха, имаше сериозни основания да се предполага, че бомбата е под фоайето, но първата задача на екипа беше да се убеди в това със сигурност. Ако е възможно.

Механичната версия на служебно куче, използвано за откриване на бомби, е детектор на пари, който съществува в множество модификации. Ричард Пейн бе избрал за случая йон-мобилен детектор на изпарения, който беше с големината и формата на средно голямо куфарче.

Налагаше се обаче да работят в пълно неведение: ако бомбата бе в мазето, те нямаха никаква представа къде точно е поставена, а тя можеше да се намира навсякъде. Бяха се събрали на стълбищната площадка пред боядисаната в бяло желязна врата, през която се влизаше в мазето. Недопустимо бе да си позволят да избият вратата, защото адската машина би могла да бъде свързана с нея.

Затворената врата затрудняваше използването на детектора. В устройството беше вградена вакуумна помпа, която всмукваше въздух. Но бомбата можеше да се намира на значително разстояние от другата страна на вратата. Суарес свали края на маркуча на нивото на пода, до малката пролука между долния край на вратата и пода. После включиха устройството. „Дробовете“ на датчика започнаха да се пълнят с въздух, поемайки в себе си необходимата за анализ проба.

След няколко минути Суарес направи знак да изключат. Ако зад вратата имаше С-4, датчикът не можеше да го регистрира. Сигурно бяха прекалено далече.

Той сви рамене.

Доктор Пейн също сви рамене.

Все още не бе изключено там да има С-4. Просто трябваше да направят още тестове.

Доктор Пейн, подполковник Суарес и двайсет и осемте членове на Групата бяха професионалисти и имаха значителен опит в обезвреждането на бомби. Но въпреки това всеки от тях беше дълбоко в себе си изплашен. За тази бомба се знаеха прекалено малко неща.

Простичко казано, те не знаеха дали бомбата ще избухне, ако някой се приближи до нея. Взривателят беше подробно изследван в централната лаборатория към Министерството на енергетиката, за да се определи какво количество енергия задейства детектора и дали има превключвател на прага на задействане, или потенциометър. Лично доктор Пейн бе снел графиката, показваща каква енергия задейства този датчик в зависимост от положението на регулатора на усилването и много добре знаеше какво движение би задействало устройството. И знаеше, че бомбата не реагира на движение на разстояние по-голямо от осем метра от нея.

Но не беше сигурен дали обхватът на задействане не е бил допълнително разширен, отдалечавайки безопасната граница примерно на десет метра, на петнайсет или дори повече.

От друга страна, възможно бе датчикът изобщо да не е включен.

Нямаше ни най-малка представа.

Но едно беше съвсем сигурно: неговите хора не бяха задействали бомбата. Където и да се намираше границата на безопасността, те не я бяха нарушили.

Нищо не им гарантираше обаче, че тя не минава непосредствено до дръжката на вратата, така че трябваше да приемат най-опасната възможност.

Ако наистина е включен датчик на близостта, мислеше си Пейн, той най-вероятно покрива зоната зад вратата. Микровълновото лъчение не може да прониква през стомана.

За да не рискуват излишно, не трябваше засега да се приближават по-близко от мястото, където стоеше най-приближилият се до бомбата човек — самият доктор Пейн.

Първата задача на екипа бе да изключи със сигурност възможността зад вратата да има ядрено устройство. За да направят това, трябваше да проверят дали има радиоактивност. Без да имат представа по каква технология е изготвена евентуалната атомна бомба, те не можеха да знаят за какво да проверяват: алфа- или бета-частици, гама-лъчи или неутронна емисия. За всяка от възможностите имаше специално разработена процедура. Освен това можеха да се опитат да установят наличието на каквато и да било излъчваща радиация субстанция или да установят продукта на разпада — това, до което материалът на бомбата щеше да се разпадне след взрива.

Доктор Пейн разбираше, че не се намират достатъчно близко, за да установят със сигурност наличието на алфа- или бета-емисии. Оставаха им неутроните и гама-лъчите. Ако детекторите им „подушеха“ голямо количество гама-лъчи или макар и малко количество неутрони, това би било индикация, че имат работа с уран; обратната комбинация бе характерна за плутония.

Тестовете показаха, че бомбата зад желязната врата не е атомна.