Джоузеф Файндър - Часът нула

— Всеки опитващ се да напусне по друг начин, освен през централния вход, ще бъде задържан! — изгърмя във въздуха металически глас.

— На никой не му пука! — извика откъм фоайето мъж на средна възраст. — И без това всички ще умрем!

Сара се обърна към Виджиани:

— Оставям те да ме заместваш. Аз влизам вътре.

— К-какво? — заекна Виджиани.

— Влизам вътре — повтори Сара и тръгна към сградата.

— Ти си луда! — извика след нея Виджиани.

— Може — съгласи се Сара, без да се обръща. — Но съм ви началник.

Докато полицаи и пожарникари продължаваха да извеждат служителите от сградата, Противоядрената група, без да се бави, започна разполагането на своето оборудване, използвайки товарната рампа до сервизния заден вход на сградата.

Придружаваха ги патрулни полицаи, чиято задача бе да не позволят никому да избяга от сградата, докато те влизат. И наистина, няколко души се опитаха да се промъкнат, но най-безцеремонно бяха задържани.

Първи влезе командирът на Групата, доктор Ричард Пейн — висок мъж към четирийсетте, с преждевременно побеляла коса. Доктор Пейн, който имаше научна степен по ядрена физика, в обикновения си живот бе ръководител на специални проекти към Отдела за съвременна технология на Националната инженерна лаборатория в Айдахо. В американската бюрократична йерархия на държавните служители той бе GS-15 31 31 Така наречената скала General Schedule, използвана за класификация на длъжностите на държавните служители. — Б.пр. . Имаше огромен опит в областта на ядрените оръжия и беше смятан за гений от всички, които някога бяха имали нещо общо с него.

До Пейн вървеше неговият заместник в тази операция, подполковникът от американската армия Фреди Суарес от 112-а техническа дивизия за експлозиви и амуниции, Форт Ричи, Мериленд. Зад тях останалите членове на екипа бутаха колички с обемисто и внушаващо респект оборудване.

При нормални обстоятелства работата им беше къртовска. Подобно на всички бомбени отряди, тези хора бяха обучени да откриват взривни устройства и да обезвреждат адските машини, блокиращи достъпа до взривателите. След това идваше диагностиката: изследване на взривното устройство, определяне на начина на неговото функциониране. Накрая устройството биваше обезвреждано. Ако се налагаше, последната фаза се предшестваше от вземане на мерки по минимизиране на евентуалните щети.

Но за разлика от всеки друг бомбен отряд често — макар и за щастие далеч невинаги — те трябваше да се занимават с ядрени или най-малко с крайно сложни импровизирани експлозивни устройства.

През последните дни бяха имали достатъчно време да изследват взривателя, открит на аерогарата. Макар да нямаше никаква гаранция, че атентаторът ще използва идентично взривно устройство или дори нещо сходно на него, те бяха готови да се справят с това.

Но условията за работа се оказаха далеч от идеалните. В учебника пишеше, че никой не започва работа по обезвреждане на бомба, докато не бъде обезопасен и евакуиран целият район. Нещо повече, правилата изискваха да няма никой в радиус от триста метра. Всички знаеха, че подобно нещо е немислимо в Манхатън, където можеш да смяташ, че си постигнал максимума, ако успееш да изтласкаш хората до ъгъла на най-близката пряка.

Доктор Пейн посочи на подчинените си стълбището към мазето и помисли: „На мен поне ми плащат да рискувам живота си. Но всички тези хора са дошли на работа тази сутрин, разчитайки да се върнат по домовете си, при своите семейства. Живи…“.

— Добре — обърна се той след малко към скупчилите се в тясното пространство пред мазето на сградата, в която се намираше Мрежата. — Местните вече минаха с кучетата из фоайето и не откриха нищо.

Нямаше нужда да обяснява на своите хора, че при случаите на сложни бомби при добре организирани терористични актове кучетата, които би следвало да надушат експлозивите, са безполезни. Те вършат прекрасно работата си, когато става дума за ТНТ, динамит или някои по-обикновени видове експлозив. Дори и при С-4, ако се озоват в непосредствена близост, което означава на сантиметри от мястото.

Кучетата на нюйоркския Бомбен отряд не бяха надушили нищо, но и не ги бяха докарвали тук, пред мазето. Вратите за него бяха заключени. Много вероятно бе бомбата да се намира вътре. От конструктивна гледна точка, мазето бе най-логичното място.

Всъщност, макар екипът да не знаеше това, кучетата нямаше да надушат нищо подозрително, дори ако намереха запечатаните сандъци вътре и се изпикаеха върху тях, защото онзи С-4, който Бауман бе избрал за своята бомба, изобщо не миришеше.