Джоузеф Файндър - Часът нула

Джаред спеше, облечен в боядисаната в чаена отвара тениска, която сам си бе избрал на битака в Уелфлийт, и щампованото в сцени от „Джурасик парк“ долнище на пижамата. Кестенявата му коса беше рошава. Дишаше спокойно. Ресниците му бяха болезнено дълги.

Тя седна на ръба на леглото и се загледа в него — беше установила, че е в състояние да стои с часове и да го съзерцава, докато спи — но той изведнъж измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Сара го целуна по челото и слезе долу.

В кухнята извади висока чаша от бюфета. Имаше нужда от нещо, което да я приспи. Винаги когато я викаха по спешност, се прибираше превъзбудена. Но скочът си имаше цена, а с времето тя все по-малко бе склонна да се събужда сутрин дори с намек за махмурлук. Затова остави чашата и реши да си стопли в микровълновата фурна чаша мляко.

Докато фурната бучеше, тя подреди кухнята. Всички чинии от вечерята бяха оставени неприбрани на масата, сосът за спагетите стоеше прегорял в тигана на печката. Уж бяха се разбрали с Джаред, че ще почиства след ядене, но той, разбира се, не го бе направил. Беше работа на Ан, но тя пък сигурно не бе намерила сили да се откъсне от телевизора. Почувства раздразнение. И без това настроението й бе развалено.

Всяка среща с Питър я потискаше. Определено все по-често имаше моменти, в които искаше да има любовник или просто близък човек — изобщо някой край нея, способен да бъде баща на Джаред.

Само не и Питър. Беше се оказал груб егоцентрик, но тя бе открила това твърде късно.

Джаред не само бе доловил презрението й, но и го споделяше. В отношението на момчето към собствения му баща имаше някаква странна дистанцираност, предизвикана може би от това, че той се държеше с осемгодишния си син като сержант, отговарящ за строевата подготовка на морски пехотинци. Питър сигурно си въобразяваше, че това е единственият „мъжки“ начин да възпитава сина си, когото виждаше веднъж седмично. Съдът бе дал при развода правото на Питър да взема Джаред през единия от почивните дни и това най-често бе събота. Джаред се ужасяваше от тези извеждания. Питър обикновено се появяваше в компанията на „избраницата си за деня“, вземаше Джаред на закуска или обяд, после го завеждаше или във Фоксбъро на някой боксов мач между професионалисти, или на хиподрума, или в своя гимнастически салон в Саут Енд, за да го научи да се бие. Съботите с татко бяха спортни полудни. Това бе единственият подход на Питър към душата на неговия син.

Джаред беше живо момче с будно въображение, може би понякога подвластен на настроения, но крайно интелигентен. Напоследък страстно се интересуваше от бейзбол и Сара се опасяваше, че това е отчаян опит да спечели по този начин одобрението на баща си. Но колкото и умен да бе Джаред и колкото и развита да бе интуицията му, той не бе осъзнал, че колкото и да се напъва, това никога няма да бъде достатъчно за баща му. Той имаше нужда от баща, но в лицето на Питър никога нямаше да намери такъв и колкото по-бързо го разбереше, толкова по-добре щеше да бъде за него.

Сара си спомни как преди около месец Джаред се бе прибрал една събота разплакан и видимо насинен. Едното му око направо беше затворено. Сара ахна и изтича на улицата, за да спре Питър, който се опитваше да се измъкне в раздрънкания си „АМС Пейсър“.

— Какво си му направил, по дяволите? — изкрещя тя.

— Оо, я по-спокойно! — отвърна той. — Замахнах към него с ляво кроше, но той забрави да се наведе и толкова. Опитвах се да му покажа, че човек трябва да блокира ударите с лакти.

— Значи „забравил да се наведе“, така ли? Питър, та той е дете!

— Джери трябва да се научи да получава цицини. Това е добре за него. — За Питър Джаред винаги беше „Джери“ или „малкия приятел“.

— Повече не смей да постъпваш така с него! — заяви му тя.

— Не ме учи какво не мога да правя с моя син! — сопна й се Питър. — По-добре помисли какво правиш ти с него! Водиш го на уроци по пиано и писане на поезия. Боже Господи! Да не се опитваш да отгледаш педераст?

Микровълновата фурна издаде мелодичен сигнал и след малко настойчиво го повтори. Млякото бе кипнало и се бе разляло. Сара го избърса с кърпата, махна каймака с лъжица и си сипа малко кленов сироп.

После избра тиха камерна музика (Бетховеновите триа за пиано, които заедно с тези на Шуберт пускаше по-често от всичко останало — нещо, заради което Питър не бе пропускал случай да й се подиграе) и се отпусна в креслото.

Замисли се за Валери. Санторо, не както я бе видяла мъртва, а такава, каквато я помнеше — жизнена и красива — и в съзнанието й изплува споменът за последния път, когато се бяха срещнали. Тя пак бе отворила дума за „излизане от бизнеса“ — тема, която често подхващаше напоследък — и за намерението да си намери „престижна“ работа. Беше започнала да иска все повече и повече пари с оправданието, че възнамерява да „спусне завесата“. Явно съзнаваше, че наближава края на кариерата си като момиче на повикване и че парите, които изкарва, вече не са същите.